Category Archives: Statements

Червенияда

Никзиг вижда себе си на екрана.

Влиза в киносалона на Берлинале, залата е пълна, сяда, затъмнено е, филма започва.

Той е дело на Божид’Арк, дъщеря на Никзиг. 

Малко след началото, на екрана, той вижда себе си на снимки от детството, състояло се 55 години назад. На тях е заобиколен от родителите си, сестра си и един загрял с отворен капак насред пустинята син Мерцедес. Изкипял двигател от непоносилна  горещина, модела няма даже климатик. Следват други снимки от този период, на които той се появява няколко пъти с изтърканото си евтино синьо шушлеково яке, с което в ония времена изкарва поне три години, друго в детството си няма. При редуването на тези образи на огромния екран в голямата пълна зала, Никзиг усеща свиване в стомаха, тъпота в гърлото и сухо чувство за безболезнена, но много силна непоносимост, не е страдание, а желание за напускане, напускане, като начин за отлагане на раждането си или напускане на живота, да, този точно живот от снимките и покрай факта от тяхното появяване тук, за пълната му безсмисленост и прахообразна обреченост.

 Божид’Арк от 3-4 години прави този филм, Никзиг знае добре за него, за вариантите му, даже преди година получава и сценарий да види, но обратите и драматичните случки около него, главно ги споделя Милфранс, майка на  Божид’Арк, бивша съпруга на Никзиг.

След като завършва с обещаващ успех най-престижния френски университет за кино, Божид’Aрк се лута в няколко свои идеи и проекти, все от действителноста, дълго обследва историята на една убита българска проститутка, ровейки се в досиетата на парижката полиция и срещайки се с нещастните и родители в някакво русенско село. После се увлича по аналитико-носталгии за ,,червената пионерска връзка,, която така и не си връзва, защото режима се сменя в България, пионерската организация изчезва, а и тя идва да живее във Франция на 8 год.

Но ето, накрая се спира на сюжет, който тя сама с личен натиск извоювва от майка си Милфранс, около неочакваната мистерия за нейна принадлежност, като агент на българската държавна сигурност в предишния режим.

Никзиг отдавна се е разделил с Милфранс и има нов живот, щастливо обграден от Ларихилде и малката Анлике. И както винаги е постоянно потънал в своите объркани артистични лутания и работохолично отшелничество. Затова следи перипетиите около филма, но не и с вникване, или кокетира, че дава пълна свобода на Божи’Aрк, да прави с неговата лична история, каквото си поиска. Под достойството му е да иска да глада работни монтажи, но това държи да прави Милфранс и нормално, тя е пряко замесена с прясна откритито нейно досие, като сътрудник на държавна сигурност, сериозна и драматична тема за България. Никзиг нехае, няма никакъв интересен проблем при него, той по-скоро, обратното, има артистични противопоставяния с режима от преди, станали в нелепо весел контекст. Участва в историята само, чрез скайпе, от растояние, чрез настоятелни дискусии с Божид’Арк. Но те са предимно по принцип. Знае че, Божид’Арк го записва, но е безразличен от ефекта, ругае свободно, особено когато дискусията с нея става  напрегната, главно идваща от нейна  настъпателност, стигаща понягога до ярост.

Да, ярост. От доста време Божид’Арк му се вижда променена. С друг поглед, рязко реагирайки и търсейки противопоставяне дори и в малки детайли на общуването. Закъснял порив за скъсване с родителите, тип пубертет, или там тези психоаналитични етапи и състояния, които добре и лигитимно виреат, особено в парижкия интелектуален амбианс, в който Божид’Арк основно пребивава? Въобще крайности, те стряскат Никзиг, той ги преживява, но се прави на миролюбив, мрази всякакво насилие, или просто така му е по удобно, както казват, само мир да има. 

Но може ли мир на всяка цена?

Един ден Божид’Aрк му се скарва, че общува с кметицата на селото, само защото тя е от БСП. След което се мръщи, че е приятел с Хънтърив, щото видите ли, той някога работел в УБО, а сега общувал с олигарсите, станал техен ловен гид, води ги за слонове в Африка. Но приема Хънтърив да организира почистването на занемарената от нея линия за електричество към къщата и, там горе на недостъпния хълм в Балкана. Заема крайни позиции спрямо хората на принципа на ,,класово-партийния подход,, .Сигурно не го знае на теория този подход, но Никзиг го е хем изучавал, хем преживял в предишния режим. Това да делиш хората на добри и лоши според политическа или имотна принадлежност, щом са богати, значи са мошенници или ако са с комунистически идеи, значи са червени вампири, или както по-късно ги определят митингите в които и Божид’Арк участва ,,Червени боклуци,,. За Никзиг това е повторение на схемата от предишния режим с обърнат знак, според който капиталистите са експлоататори свирепи, а десните им партии, всичките са фашистки, без разлика.

И ето сега Божид’Арк е нарочила бившите и настоящи комунисти или т.н. бесепари тук в родината. И с това и него самия, като бивш член на БКП през предишния режим, който потенциално би трябвало да е класиран по тази логика, също като ,,червен боклук,,.

Никзиг не обича политическите дефиниции на идеен принцип. Идеите за него са мъгла за упояване и манипулация за вземане и задържане на властта. Той гледа на нещата по-скоро, като властване на режими. Комунистическата утопия на книга изглежда, като хрисимо християнство, но режима я прилага като тирания, и в различни времена и страни с вариации. Края на режима, който той преживя и особено с идването на Горбиджой, нама много общо с времето на Сатрапстал. Божид’Арк показва във филма карта на огромна мрежа от лагери със сраховит глас зад кадър, и после се ядосва, че родителите и не познават лично жертви в тях, да , наистина не познават, защото те знаят, че лагерите са закрити преди те да се родят, след смърта на Сатрапстал. Но тук Никзиг спира с политпросветата, няма време за това, сега той е объркан от поведението на Божид’Арк. И то след като от 29 години в родната им страна има конституционно гарантирана демокрация. Може ли Божид’Арк да е подведена? Манипулирана от друг или самонавиваща се, и така да отива в крайности?

Защото тя преминава през най-елитни етапи на френското хуманитарно образование, стига до най-висше ниво. Никзиг има доверие в това образование, център и пример на ,,осветеността ,, той го счита за осигуряващо непоклатим културен и поведенчески феномен, даващ широка цивилизованост на личността. Френските приятели, с които общува в Париж го носят, тази толерантност, богата осведоменост, демократи, гледащи с емпатия на всичко в света. Вниквайки и поставяйки се на мястото на другия, когато става дискусия за минало. С релативност и широта, напълно в неговия вкус. Това е от малкото неща, които го задържа в Париж, да може да общува с цивилизацията.

Цивилизацията, дъхът на Никзиг спира, спонтанно очите му се пълнят, олюлява се, пред него е вратата на Ищар във Вавилон. Кръвта в главата му преминава от крайно студена в гораща. Той е в Пергамон музея в Берлин, на другия ден след прожекцията на филма. Пред него е стената на детството му, Вавилонската стена, която многократно, през ония 55 години назад посещава. Беше като семейна обсесия да се ходи във Вавилон. Тогава го мрази това място, обича комикси, не тези извънземни сковани и далечно-фантастични релефи. Любовта към тях се връща много по-късно и ето го сега пак пред оригинала, тук в Берлин, където е дошъл да види филма на Божид’Арк, в чийто кадри се изсипа този смазващ спомен, с дълбоко вътрешно отпечатване, сега изкарано на ешафод на площада-киносалон, на показ, пред огромна публика, тя да отсъди дали да се раздели главата от тялото му.

А Пергамон музея е в частичен ремонт, отвън ехти арабска работническа реч, Берлин е пълен с гастербайтри, звуковете са пак като във Вавилон, Валонската тежест е притиснала тялото му, не може да напусне залата с Ищар, ако може да се прилепи и остане той самия, като релеф тук завинаги, нека да отива по дяволите този свят, с тези жалки държавни сигурности и семейни фанатизирани страсти. Ищар да го беше взел и откъснал от истреризиралия човешки род, клечащ пред екрани и побъркан в суетни безмислени боричкания и страдания. Свят от жалки листни въшки, полепнали по клоните на живота, плодят се, надуват се, пъшкулират се доволно, после почват да се пъчат с фалшива пеперудена суета, докато се прахоизтребят в паразитна ненужност.

Но Никзиг не остава залепен на Вавилонските релефи, не, той трябва да слезе от тях и да продължи тази история и така да направи отвор в тялото си, за да изтече тягостната течност, задушила го при появяването на детския му образ на екрана. 

Защото, когато се завъръща от Вавилон преди 50 години, той също, като Божид’Арк е изтървал да му вържат червена пионерска връзка. Няма и идея, какво е това пионерче, чавдарче, комсомолче. Учи в частно английско начално училилище в Багдад, откъдето си идва  с препоръка, че го бива за художник и веднага почва да прави стенвестници и разни плакати, портрети, няма значение  какво, прави, каквото му поискат, важно е да има удоволствие от рисуването. А уроците му са лесни, става веднага отличник и се оказва бързо с вързана червена връзка, като дружинен председател……но имаше и секс в тази история, е, без истински секс, увлече се в черните коси, сините очи, бялата полу-разкопчана риза, черната плисирана пола и белите три четвърти чорапи на …..(няма да каже, защото и на нея не каза) а тя беше също там горе на трибуната, като пионерски ръководител. И друго, Никзиг обича да се изказва, ако има за нещо събрание, взима думата. Просто му идват идеи, не може да ги задържи и така без да иска става т.н. общественик, което му се лепна през цялото образование, докато не го приемат и в партията, още като студент. Но той обича да е вътре, при големите, да участва в решаването, да влияе. И не отрича, че е суетен, обича властта, да е първи във всичко. Защото усеща, че така може да влияе, да променя, иска да е вътре с действия, а не отвън, като другите с вицове на четири очи, да зяпат и коментират.  Оттогава му е ясно, че в живота има тези, които участват, живеят го, те са на сцената и другите, които стоят отстрани, наблюдават  и коментират. Реши да участва, има какво да даде и каже, не може да стои отстрани.

Оттогава забеляза неприязанта на гледащите. Идваща от техния страх и неможене. Не могат във всичко и затова имат мнение, коментират и знаят всичко. И винаги са сухи, защото ги е страх, да скочат във водата, ако някой се удави….е, ами нали ви казахме, че няма смисъл от плуване, ако някой изплува, е това е, защото си е имал таен помагач, пояс, не че може ….Никзиг се е нагледал на този балкански начин на наблюдение на света отстрани, той се върти, но те не се качват в него, ако нещо ги превземе, бързат да го посрещнат и задушат с прегръдки, ако падне долу, доубиват го с камъни. Никзиг се шегува за своя народ, че е народ посрещач, посреща германците, после по същия начин руснаците, той самия е свидетел как такситата в София си слагат американски знаменца, да посрещат американците, поредните освободители, които така и не се появяват.

Дни след промяната, през 1989 Никзиг е поканен от голям вестник да напише текст, какво мисли за Светгуру, всевластния диктатор в художническия бранш. Поканен е, защото от години, той говори  против схемата на подчинение на режима, която се реализира чрез авторитарния Светгуру. И всички колеги около него така мислят, до момента, в който той не го каза публично, веднага с тази си смелост предизвика отдръпване. Защо точно той ще проявява смелост? Смелоста е най-мразена по тези територии.

Никзиг тогава влиза в празния кабинет и сяда на стола на председателя на бранша, докато вътре са чистачките. И усетща, че ако го заеме, неминуемо и той ще стане същия сив диктатор. Затова се измъква от конгреса, на който има опастност да го изберат и използва създадения случай да напусне всичко. И Художествената Академия, в която има сигурен пост на преподавател, всичките съвети, комисии и партии против и партии за. И отива във Франция с Милфранс и Божид’Арк. Така се скрива, изчезва, паталогичния му нагон за свобода и промяна наделява. Изведнъж не иска  повече да участва, усеща скучно повторение, няма за какво да се бори, демокрацията е тук, нищо изключително, щом вече всичко е позволено. Скрива се в артистично отшелничество. Париж е подходящ за това, тук пред теб преминава всичко, което става по света.

Никзиг инстинктивно затваря очи, за да не доизгледа кадрите от детството си на екрана в Берлинале. Затваря ги от невъзможноста да присъства на подмяна. Защото той е снимам със Симколт, неговия баща, но това не е истинския му баща. Симколт го е осиновил и като малък му е подарил един лъскав детски пистолет колт, с щедрост и надежда да му вика ,,татко,,. Трудна, непоносима и до днес драма за Никзиг, защото той знае, че има друг истински баща, Мифрид, починал от инсулт на 30 години, когато Никзиг е бил на 4 месеца. И Мифрид е с ореола на бащата мит, несбъднато небесно присъствие, той е в тялото му, негови са ръцете му, които рисуват, галят, стискат здраво или се предават, сега пак ги гледа, те са неговите, баба му беше казала, че са пълно копие на Мифрид. И Божид’Арк ги има същите, може ли тя да ги подмени във филма? И да го направи пред света без капка замисляне. Да, всички носят името на Симколт, но името е административна необходимост, ако с една смяна на име се сменяше личността и всичко в нея? 

Защо прави тази подмяна Божид’Арк? Защото това е нужно за филма, за внушението. А , че на практика подменя? Симколт, тя почти не го вижда, той си отива  на 64 години, но ето сега се сеща за него с настървена настойчивост, всичко да знае и принуди Никзиг да търсят досието му в ДС. И всичко това е във филма. Никзиг го прави при условие, че това не може да се показва, Симколт е починал, той не е тук да се защити, даже закона не го допуска.  

Никзиг има доверие на Божид’Арк, прави и насила тази услуга.

И го прави зад гърба на майка си и сестра си, преки наследници, прави го за да угоди на Божид’Арк, така, както прави с всичко в живота си, който каквото му поиска, той е готов да му го даде. 

,,Ти имаш добро сърце,, му казва още от малък Симколт.

,,Готов си на мравката път да дадеш,, казва баба му.

Сега мравките са в салона на Берлинале, той им е дал тялото си, те вече пъплат по него, проникват в разложената негова истина и са доволни, задоволени са, имат храна за емоции, размисъл и високопарни интелектуални  дискусии. Дискусии на тема  разложеното му от неистини тяло.

Ако Никзиг страда от несправедливост спрямо себе си, двойно повече страда от несправедливост спрямо другите. В случая несправедливост спрямо Симколт. Нищо, че с него има трудни отношения, несправедливост, никой не заслужава. Още от малък не може  да преодолее чисто биологичната си несъвместимост с него, кръвта вода не става, нали? И колкото и Симколт да се старае и да се раздава, за да бъде негов баща, това не се получава, има психологична невъзможност и понягога превишено отблъскване от самия Никзиг. Но съдбата така е решила, той живее в тази даденост, даже понякога се чувства горд от нея, другите имат един баща, а той двама. Истинският е изчезнал, но е в тялото му и го води с безплътното си присъствие, а другият е видим тук, за да му е ежедневен дразнител с добро и лошо.

Никзиг е спокоен, а Божид’Арк трепери цялата от превъзбуда, когато влизат в комисията и им сервират на масата, като в ресторант досието на починалия преди 15 години Симколт. Да, намерено е досие, Никзиг по скоро ще му е странно да няма, служител на външна търговия с постове в представителства през кариерата си в Ирак, Судан и Египет, все невралгични места за външните отношения в предишния режим. Отварят зелената папка на агент ,,Бисер,, . В нея има 72 страници, които с прочитането се превръщат в истински скъпоценни бисери за Симколт. С това Никзиг присъства на стремителното издигане на личността на този негов втори осиновителен баща. От страниците излиза не само неопетнен, а невероятно честен и верен на професията си и морала човек. Каква е историята? В момента в който Симеколт е назначен да отговаря и за търговията с Израел, службите го приканват да им сътрудничи, Израел тогава е вражеска държава. Дават му кодовото име ,,Бисер,, . Симколт -,,Бисер,  обеснява писмено на ,,Соколов,, неговия разработващ агент, че само Израел може да купува стоманата на Кремиковци изгодно и постоянно усуква, че не помни имена на чужди търговци и няма кола и време да ходи по приеми и да познава американци и израелци. И други саморъчни доклади, където не дава нищо конкретно, като име и сведение за срещи с врага, американци и израелци в случая. Но на поста си, като търговски представител в Судан, започва да пише за безобразията вършени от посланника Гунчо от село Правец, който е роднина на диктатора Живтод. ,,Бисер,, вярва, че службите ще помогнат, този вреден за държавата тип да бъде отстранен. Каква наивност и патриотична честност! Той не си дава сметка, че службите служат преди всичко на личната диктатура и най вероятно писанията му отиват директно при диктатора. Агента Соколов е сразен, моли ,,другарю Бисер, овладейте се, издържете още,, ….но накрая службите решават преждевременно да се откажат  от услугите на ,,Бисер,, ,той става неудобен с компроматите си към Правешката фамилия. И затварят досието, отказват се от ,,Бисер,,. На следващия си пост в Египет ,,Бисер,, го няма, като дипломат служебно е понижен, папкато му е вързана с печат ,,закрито,,. ,, Бисер,, е изхвърлен заради бисерите си срещу режима.  И сега изплува, този засекретен ,,Бисер,, като от дъното на Червено море, Никзиг го държи в ръцете си, толкова години по-късно има една нова личност в лицето на Симколт, блестящ, бисерно честен човек. 

Божид’Арк е свидетел, тя също прочита това,  но не го включва във филма. За пред света, Симколт остава, като номенклатурно привилигирован, кара Мерцедес и няколко пъти е показан на бюрото си с портрет на диктатора Живтод зад него на стената.

Божид’Арк знае, че Симколт от тежките африкански условия и всякакви Гунчови истории с които се бори, прекарва ранен инсулт, инфаркт, 8 години е на легло и си заминава на 64. Мерцедеса ръждясва на улицата и след кончината, Никзиг го продава за 300лв, за старо желязо, за да не се разплаква майка му, при всяко излизане от входа, пред който той изгнива.

Божид’Арк в края на своя филм заявява, че иска сама да си открие своята история, даже това е подчертано в рекламите. Защо тогава го прави, като подменя, осакатява и манипулира на другите историите?

Прави го в интерес на произведението?

За да е по-шокиращо за публиката,  да покажеш, как откриваш, че родителите ти са нечестно привилегировани, заради сътрудничество с предишния режим. И не само го откриваш, но и го показваш на цял свят! 

Ако това е истина може би, въпреки че……?

Но когато директно изопачаваш, изкривяваш истината, не е ли това подлост, измама? Правиш го, за да имаш успех, за сензация, да се харесаш на другите? Следваш конюктурата на деня? Защо? Каква е целта? 

А честа на родителите? Защото знаеш, или си свикнал, че родителите винаги ще простят. Винаги и за всичко? 

,,Божид’Арк ти ме шашкаш!,, и казва Милфранс в една от репликите във филма.

Никзиг също е шашнат.

,,Дори и да разбера, че баща ми е нациски убиец, никога няма да го кажа на никой,, му споделя Аннмал по въпроса.

,, Нямат право да съдят за действия в други времена, защото ако те са били там, какво биха направили? Вероятно нещо много  по-лошо? ,, я подкрепя Малрол.

,, В това начинание има лошотия, незадоволеност, бедност на културата и възпитанието,, продължава той…

,,И това те радва, задоволява? Мисля, че трябва да си доста резервиран,, му пише Бердновиал, след като Никзиг му казва, че отива в Берлин с филма.

,,Това е черна неблогадарност, дава ли си тя сметка, че ако вие не бяхте направили всичко, което направихте, къде и какво щеше да е тя в момента?,,…..и още и още подобни, Никзиг вече е уморен от това бръмчене наоколо, вече е на възраст, в която нищо не може да го изненада, гледа в една точка, какво още не е понесъл?

 

Берлин. Нищо общо с Париж. Смлян от войната. И с това освободен от миналото си. Не съвсем, тук там са оцеляли заплашително могъщи сгради, сиво-черни, като мастодонтски каменни орли, проскубани и самотни, още гледат зловещо, обидени, че са оцеляли, по-добре да се бяха сринали с достойнство. И сред тях наоколо обърканост, строя се е загубил, стил няма, правено е със свито гърло и на запад и на изток. 

Може ли Берлин с неговото Берлинале и него, Никзиг също да освободи, да взриви вътрешния му динамит. Да му гръмнат всички задръжки, стига с тоя дълг, стига със смачканото притеснение постоянно да е толерантен и безхарактерно сговорчив. Заслужил си е тази несправедливост към него, време е да удари света със своята безотговорност. Да стане и той студено жесток.

 Но жестоките кадри в момента са на екрана. Те са насочени към Милфранс  да отговаря, защо не познава пострадали от лагерите, какви привилегии е имало семейството, какви ползи  от това, че познава Шопин, агента на университета. 

Шопин запознава Никзиг с Милфранс, случайно на някакъв чуждестранен семинар в Дървеница, ако не беше той, нямаше ни филм, ни Божид’Арк да има, и какво още, има да няма, да няма, да има, така спъваш се в живота в една подробност и тя обърнала планетата ти наопаки, всичко се променя. 

Идва кадъра с решителния момент, в който двете след много години отиват при Шопин, той ги е поканил в дома си, а Божид’Арк действа с неговите шпионски методи, записва го със скрита камера-телефон. Той признава всичко, че я регистрирал Милфранс за сътрудник под името ,,Жана,, без нейно знание. За да помпа информация за чужденците, които тя познава. Защото действително около Милфранс и Никзиг се движат много всякакви чужденци през предишния режим. Никзиг не се замисля тогава, двамата знаят езици, той английски, тя френски, младежка еуфория тече до отмаляване, заведения, събирания, алкохол и свободия-слободия без задръжки за нищо, какво от това, че някакво ченге слухти наоколо за чужденците. Интересуват го само те, българите не. Защото е студена война, два лагера, дебнат се, важното да не се сгорещи войната, в този и вид за Никзиг си е дори интересно, детска игра  на стражари и апаши. В очите му това е весело, в очите на Божи’Дарк е ужасно. 

Веднага след промяната Никзиг среща Шопин и той му доверява ,, Кажи на Милфранс, да не се притеснява. Кажи и, че всичко съм прибрал, почистил и закопал в градината.,, Никзиг вижда в това грижовност на Шопин към Милфранс, не се знае кой, какво ще намери, как ще го тълкува, по добре нищо да няма. А ето сега, не е ли Шопин предаден с ужасен таен запис?

Ужасно разбира един ден от съседката в селото, че Божи’Дарк приема поканата и да се видят, тя е във възхита към нея, млада режисьорка живее във Франция, сядат в селското заведение, разговора е приятен, откровен, интимен, съседката си е мечтала от толкова време да се докосне приятелки до нея и изведнъж вижда на масата червената лампа на телефона на Божи’Дарк да свети, тя я записва без предупреждение….съседката е направо онемяла, година минава преди да сподрели това с Ларихилде. Начин да колекционираш сценарии, чужди откровения, тайно, докъде може да стигне самозабравянето, къде остава уважението, достойнството към записвания, отворил се към теб, а ти нагълтваш тази освободена душа за да храниш какво…..агентите преди и сега пълнят досиета за да защитават режим, борят враг, а ти в интимния ден, за кого и защо……пълно принизяване, превръщане другия в суров материал е това за Никзиг. Червеноядене на чужда кръв. Влизат през микрофина скакалците думи, а в отворената бленда на камерата жабешките физиономии се лепят една върху друга, пикселите жужат, като старателни бръмбари-полицаи вкарват един след друг в килиите с белезници вързани, без право на промяна на гласа, нито на образа,  новите лагерници. Те са доброволно самообвинили се, за проява на откровеност, мнение, различност. Бързо биват сортирани, манипулирани и прецизно преподнесени, но кога и защо е чуждо решение. Личностите се кремират доживотно, прахообразните им сенки се мотаят по екраните, ето неговата също, той бръщолеви осъдителни сентенции, днес тук е в тази зала, от днес завинаги, без право на избор и протест се е наместил в египетския си съркофаг…саркофаг, според египетската вяра за вечен живот в този си вкаменен образ запечатан в кинофилм.

Това днес изглежда вечно, но съвсем невечерен се оказва самозабравилия се предишен режим и принизяването във всичко става в последните му години. Безмислено е старанието на службите му, които се въртят на празни обороти. Това даже е тъжно-весело, Никзиг се забавлява. Един ден Шопин го среща и му казва ,,много приказваш, спри се, папката ти много набъбна, колегите ти я пълнят с донесения за теб,, Това прави Никзиг щастлив, не си дава сметка тогава, но след промяната действително се оказва, че има и художници агенти и някои са били в приятелския му кръг. Абсурд му се вижда, художника по принцип за него в ирационално същество, фриволен артист, да вземе да пише донесения, звучи нелепо. А предупреждението на Шопин и набъбването на папката му става, когато Никзиг пледира да могат художниците да излагат и по улиците, без задължително журиране от началниците в бранша. Това е ужасява режима. Смешно е всичко и тогава и сега, Никзиг не спира да се удивлява на глупостта, на своята също.

Глупостите продължават. Един ден получава призовка да се яви на разпит в службите. Обажда се, че е с гипсиран крак, агента Пачкин, сам си отваря вратата на ателието, където лежи неподвижен Никзиг и го разпитва за чешки художник, който той е подслонява, същият е член  на Харта 77, чешките служби го издирват? Подслонява, запознава се с него случайно, дава му ключ от ателието, такива са времената, мигновени приятелства, пълно доверие, Никзиг не изпитва страх за нищо. Но тогава Пачкин продължава с въпросите си, защо Никзиг  продава свои картини на посланика на Западна Германия? Също весело. Един ден Никзиг получава обаждане на развален български, че някой иска да дойде и види негови работи. Мисли, че е прислужник от посолството, отговаря му да го чака пред киното след филма, и после там се оказва лъскава лимузина на Западногерманския посланник ВалтерфонКарл. Той е видял работи на Никзиг в някаква изложба, идва в ателието, купува и две голямоформатни негови картини са монтирани на централната стена в залата за приеми на посолството на Западна Германия, вражеска страна за режима тогава. И не само, че се появяват негови картини, но и самия Никзиг започва да се появява редовно в приемите, където ВалтерфонКарл го кани наред с десидентите срещу режима. От това плъзват слухове, значи германците го готвят за нещо, да признае за какво? Не ни будалкай, харесвали картините ти, не на нас, има заговор! Заговора, скрит задкулисно, винаги да има друга причина отзад, световната конспирация, любим манталитет и в предишния режим и в сегашния, национална характерност. Petit pays, petite esprit, както казват в Белгия. 

ВалтерфонКарл става първия колекционер на Никзиг през предишния режим, после идват и посланиците на Франция, Бразилия, Аржентина и ето материал за Пачкин и колеги негови, но всичко става в предизвестения край на режима, Никзиг свободно критикува диктатора Живтод на партийно събрание, предупреждават го отгоре да не използва думата ,,тоталитарен,, това още повече го надъхва. 

Никзиг прави тогава и първа неформална своя изложба в апартамента на Юлпоф, нарушавайки задължението творбите да минават през задължително жури на Съза на художниците, да са оцънени и разрешени с протокол за право на показване! Това предизвикателство срещу цензурата и контрола се разчува, идва огромна тълпа,  доносниците работят, защото в изложбата се събират и подписи за освобождаването на поета дисидент Петманоф, после някой открадва всички листове с подписите, явно да ги занесе на службите. Веселба. Никзиг се среща редовно с Ивмобил, млад хиперактивен дипломат от Френското посолство, дискутират смяната на имената на турците, през вечер наред с танци и алкохола се разтърсва политиката, тя е част от младежка авантюра, подготвя се историческата закуска на президента Митерфра. Никзиг обожава до днес това време, има адриналин, той е във всичко ставащо, а е току що завършил огромното си магистрално произведение, мозайките в Севлиево. Има кеш в джоба си, но е криза, няма нищо за купуване на пазара, после инфлацията изгаря спечеленото, пак весело, ако си млад. Но нито проблемите с Пачкин, нито западногерманските връзки и други анти-режимни действия на Никзиг не са в във филма.

,,….ей, вие младите, как бързо се ориетирате!…,, казва на Никзиг, професор от Академията, веднага след падането на режима. Има предвид, че с изказванията си срещу режима диктатора, сега той има добър имидж, и ще се възползва, да се нареди добре в новата власт, а те, професорите са изтървали момента да се изявят като десиденти.

,,ти беше прав, сега ти излизаш напред,, му се обаждат неговите бивши началници, партийни апаратчици, с които си имаше проблеми. 

,, Прав съм бил, но какво става сега с вас, в новия режим?,,

,, Ти си отпред, ние заставаме зад теб,, му казват апаратчиците. 

Никзиг е отвратен от светкавичното нагаждане, опортионизъм и слагачество. Не,  той няма да се възползва, няма да е отпред в нищо, в никакъв пост, иска да прави само изкуство. 

Но сега в каталога на Берлинале, художника Никзиг е обявен, че продава картини на членове на тайните служби на комунизма. Така е представен в анонса за филма. Никзиг на връщане  случайно в самолета се оказва седнал до млада френска кинокритичка, която трескаво удря по клавишите на компютъра статия за фестивала. Той и се представя, обеснява набързо темата и успеха на филма, тя го е пропуснала и той и дава да прочете анонса в сайта…момичето го прочита и до края на полета мълчи, дори не казва довиждане, Никзиг се пита, дали не се е уплашила от обявената му репутация на любим художник на тайните служби. Това разбира се не е сериозно. Сериозно става, когато в страната му започват да излизат статии за филма и в тях ,,дядо и кара Мерцедес, баща и продава картини на Мултипав, мафиота,,. А в частен план става сериозно за Никзиг, защото тези статии ще стигнат до 86 годишната му болна майка и сестра му. Те не знаят до момента за съществуването на този филм и че има техни снимки в него, че е представен и техния съпруг и баща, отдавна покойник. Получава назидателен мейл без текст от сестра си, която не му говори отдавна, с линк към такава статия, семейния взрив наближава и те са в правото си, никой няма право без твое знание да пуска лични снимки, да не говорим, че е консултирано досието на Симколт без даже да са информирани, всичко е зад гърба им. Никзиг чувства тежка вина, независимо, че в филма ясно показва, че е против. ,,Всеки има право да , отнесе тайни в гроба си, затова казват ,,мир на праха му,, не може да будим мъртвите….тайни, Никзиг също има тайни, много, повечето от които естествено са галантни, топли и богати, ненавижда ексхибиционизма на гърба на другите.

Ексхибиционизма, войоризма, обаче са любими днес, разголването, ровичкане в чуждото, десекции на живи и мъртви трупове, ексумации, публикации на частни съдби, всичко е в машината на шоуто, на разголване за доставяне на зрелище, да може талпата да забрави мизерията си, да живее живота на другите, щом не може собствен да създаде. И Никзиг си хвърля месата на кучетата, както казва бившия президент Фрамитер.

Без да го иска. Защото да рисува, да произвежда образи и да ги слага по стените е за да може самото му тяло, него да не показва. Там са следите му, тялото е скрито, срамежлив е, обича самотата, от детството стои скрит и майстори нещо сам под навеса на село, подканянето да отиде в селската сладкарница го ужасява, ще срещне там хора, нека видждат създадената от него, неговата сянка по стените, но него самия не. Страх? Страх от смърта? Живота му започва със смърт, смърта на баща му ….Милфрид е само на16, когато го хваща полицията през 1942 и го пребива от бой, защото е ремсист. Дядото на Никзиг, кръчмар го откупува от участъка, с една каруца наденици и вино и баба му го лекува с налагане с прясно одрани овчи кожи, да му изсмучат гнойните рани. Според лекари, причината за ранната му смърт на 30 години е от увреждане от този побой. 

Майката на Никзиг, Кевина  има различна съдба. Останала без съпруг, тя оставя Никзиг на 4 месеца на село при родителите си и прави опити да учи, но някаква сянка и пречи, нещо от миналото на баща и, че си е направил снимка с германските войници в селото, го определя, като враг на народа и дъщеря му получава постоянни задръжки да завърши висше. И по късно дълго се подготвя за изпит да преподава български за същия институт за чуждестранни студенти, където са кадри от години майката и сестрата на Милфранс. И в последния момент получава отказ за явяване, защото има нейно досие, че баща и криел пушки за сваляне на предишния режим. Тя е бременна и от стрес изгубва детето си. Никзиг има при майка си и баща си две съдби с трагични последствия, били са от двете противоположни страни в конфликта, който е вече в историята. Може ли Никзиг да застане зад единия и да осъди другия от своето време. Никога, абсолютно никога! И двамата са най-красиви, предани, честни, достойната му упора, най-любимите родители, които съдбата можа да му даде. Във времето си и двамата са на правилната страна, на правилното място и действат правилно. Никзиг никога няма съмнение в това. 

Божид’Арк знае, но не включва нищо от това във филма. Избира да показва само Симколт, осиновителния му втори баща, като пример за привилегирована номенклатура, съобщава, че е сътрудник на службите на режима, без да довърши, какво има в досието му. Защо? Защото това може да обърне образа му. На нея и е нужно отрицателна обвинителна картина, два пъти той се появява с портрет на диктатора Тоджив зад себе си, при положение, че е видяла с очите си, че той донася на службите за безобразията на негов пряк селски роднина, равносилно на безрасъдна смелост  в оня режим. 

Божид’Арк обвинява родителите си в привилегированост в предишния режим. Ето данни за привилегированото им състояние. При нейното раждане, те живеят заедно с родителите на Милфранс 6 души в 60 кв.м. апартамент. Никзиг рисува натясно в таван под наем. Кара банална Лада на старо. За пръв път са самостоятелни тримата в гарсониера от 30кв.м намираща се в Младост4, в най-далечното предградие на София. Статистически, те са под средното ниво в предишния режим.

Оня режим се сгромолясва една неделя, когато есенното слънце е огряло планината и долу той вижда змиообразния кортеж на диктатора да се провира между малките села. Диктатора отива на лов, но свитата му остава в столицата и се наговаря да го отстреля, отстрани при завръщането му. Пак от киноекрана диктатота остава замръзнал, долната му челюст е увиснала, Никзиг чува, че някой чука на задната врата в самотната планинска къща, отваря, и я поканва да влезне вътре. Това е мечката. Отдавна знае, че тя е наоколо, чупила е клони на плодни дръвчета и ето сега е изправена пред него с внушителен ръст, тихо проръмжава и сяда до огнището. Тя е тъжна. Родена е в Румъния, отгледана е в сирашки инкубатор, няма страх от хората. Нейното посещение е знак за настъпващата самота. Диктаторите падат един след друг и в горските пространства се разнасят тревожните слухове за изгубване на порядките, на предопределените зависимости и начини за изяждане на живи хора. Никзиг и влиза в положението, всяка промяна в началото е ентусиазирана възбуда, но веднага идва носталгията по непоправима загуба, сега какво, сега накъде? Какъв съвет да даде на мечката, каква утеха? Предлага и, тя да се самоприспи, има тази природна даденост, така може хем да е жива, хем да не се излага на рискове от промените. Мечката приема тази идея. Излиза пред къщата и там сяда. Не си търси бърлога, просто се обездвижва и в преспивно състояние започва да наблюдава протичането на след диктаторските времена. В гората избояват бързо нови паразитни растения, овивни и драскащи с бодли. Някои започват да правят ограждания на територии, завземат и се преплитат в престъпни мрежи. Меката е безучастна, обездвижена, няма ги диктаторите да я помилват, оставя се да бъде обвита от пълзящите растения, минават близо 30 години, тя стои пред къщата и чака диктаторите да се върнат и да я освободят.

Симколт и детските снимки на семейството с оскъден пустинен пейзаж от Близкия изток се показват, за да внушат превилегии за пътуване и заможен номенклатурен живот, което изригва усещането за лъжа у Никзиг със спомена за потискащата материална оскъдност, няма спомен веднъж да са излезли на ресторант, пестяха се парите, всичко за някаква бъдеща сигурност, преживяната мизерия не ти дава да се отпуснеш, скъпоценния изстрадан с лишения Мерцедес не го караш, и него го пестиш.

Божид’Арк тръгва да търси назад истината за родителите си, притиска и успява да принуди Нигзаг да извадят досието на Симколт, но не е така настоятелна към родителите на Милфранс. Баба и отказва да го потърси, за дядо и, пътувал зад граница, кинокритик въобще не се отваря въпрос. А Тошикона, майката на Милфранс е преподавател в Страсбург, там са цялото семейство, в дома им има грижливо подредени албуми с богат снимков материал, Страсбург не е бедната арабска пустиня, това е в сърцето на лъскавия запад, Божид’Арк се примирява на оотказа да търси досие и никакви семейни западни снимки не показва. А и самия пост в България да преподаваш на чуждестранни студенти в известно място на следене, но Божид’Арк не е настоятелна, спестява си раследване в тази посока, Тошикона отговаря, че живота е много кратък и с това затваря нещата. Никзиг не протестира за тази асиметрия в подхода на Божид’Арк, ясно е, че любовта не може да бъде симетрична, едните ще бъдат предадени на публичния съд, другите ще ги пощадим, те са ни по-близки. Класика в подборния балкански подход за всичко. Самите нови демократи след промяната могат многократно да отворят досиетата, да направят и лустрация, не го правят, защото много от тях самите са сътрудници на службите в предишния режим.

Божид’Арк прилага двоен стандарт и в политическите си пристрастия в момента. Осъжда комунизма от вчера и днес в родината си, но за изборите във Франция, заедно с приятеля си, подлагат на инструктаж и настояване Никзиг да гласува за Меланшилич, крайно ляв троткиски популуст. Той на ум им отговаря, че тези чорапи вече ги е носил в предишния режим в страната си и на изборите гласува противоположно за Макрони. Даже се включва в секцията в квартала да брои гласове, политиката е и черна работа за вършене, добре го знае. А двойната мярка е класика и във Франция, Никзиг го преглъща. Принципи, какви принципи? Не ме гледай какво правя, слушай какво ти говоря, до болка познато. 

Конфликта на Никзиг с Божид’Арк се изостря и е показан, когато тя се включва с революционен плам в протестите 2013 по жълтите павета. Във филма обявява, че цялата страна се е вдиганата, но всъщност всичко става само в центъра на столицата. Тя е скандализирана, че Никзиг не участва, той и казва, че вече е участвал при падането на режима и тя без да подозира всъщност го отбелязва. За да засили ефекта от собствените си протести, добавя кадри от другите, в които той участва преди 29 години, където множеството е заляло града до хоризонта, а нейните днешни протести са рехави пръснати агитки с театрално настроение.

,,Червени боклуци, червени боклуци!,, ехтят скандирания по жълтите павета. В началото Божид´Арк се учудва, после се вкючва с екстаз в агитките със вериги и барикадни перформанси. До рамото на Божид’Арк във вдъхновителен показен екстаз скандирайки ,,кой’т не скача  е червен!” е добрата познайница на Никзиг, Албису, чаровница с много близки номенклатурно олигархични познанства и затова Никзиг е изненадан да я види в роля на протестираща срещу червената мафия.

Протеста е насочен против правителството на БСП, наследила тоталитарната партия от предишния режим, обвинена в мафиотски практики. Никзиг е съгласен с това, но знае какво следва, и то така и става, правителството пада, изборите ги печели уж противната партия, представяща се за дясна. Дясна, но пълна с бивши агенти и бивши членове на старата тоталитарна партия. И начело е с доказан мафиот, също учил в школата за агенти в предишния режим. Една група мафиоти, печели срещу друга група мафиоти, които дори задкулистно си сътрудничат в краденето . Младия ентусиазъм е употребен в класически вариант, протестиращите се пръскат и от тях остават, като трохи малки интелигентски партии, симпатични, но незабележими и безсилни да променят нещо. Главата горе остава същата, пак мирише още по-силно на корупция, младите се прибират кой от където е дошъл, Божи’Дарк също се връща в Париж със свои революционни спомени, но на място всичко е по старому.

Борбата с комунизма започва, когато комунизъм вече няма. За да си направят нова биография, едно от първите неща на завзелите властта е да взривят мавзолея на Димитоп в центъра. Героизъм щеше да е, ако го направят, когато диктатора Живтод е отгоре и маха на преминаващата щастлива манифестация пред него. Никзиг си спомня, че взе на рамената си малката Божид’Арк казвайки и, ела с мен, това е за последно, предосещайки, че той пада, както става няколко месеца по късно. Мумията на Димитоп оставя химическо заразяване при дишането на Никзиг, не пряко, а при преминаване на мисълта за нея. Затова първото нещо, което прави след пристигането си в Кайро, е да се отдаде на мумио -наблюдение. Влиза в музея там. Мумите са множество, някои в съркофази, други смачкано изсъхнали, като пресъхнали черни скакалци. Никзиг остава сам с пазача на залата, който веднага протяга ръка да иска бакшиш. Ръката му е също черно изсъхнала, Никзиг изсипва в нея шепа разнонародни дребни монети. Пазача се покланя за благодарност и отдалечава и Никзиг продължава разходката си в света на миумиите. Решава да се настани в един съркофаг, избира студено гранитен,  с което се мигновено пренася във времето на правене на мумии. Естествено той пак е художник и изписва стените на поредния за времето мавзолей. И пак си има проблеми с канона, вместо плоски, направил е главите на поръчващите кръгли. Това довежда до отсичането на неговата глава и мумифицирането и отделно от тялото. По този начин от тогава мисленето му е в постоянно противоречие с тялото под него, в постоянна борба. Попаднал обратно тук в залата с кинозрителите мумии, тялото му иска да избяга и даже го прави в един момент, но главата му препречва пътя, не, ще се подчиняваш и следваш моите решения. Както тялото, така и главата,  са му увити и стегнати в бандажи, за да не се размекват и разпадат. Така преминават дните му в този земен живот, пристегнати от бандажи, задушаващи свободното дишане и желания. Той очаква да настъпи промяна при преминаването във вечния живот. Но тя не настъпва. Това му споделят многобройните мумии от каирския музей. промяна няма и в колекцията мумии в Берлинале.

,,Част от истината е най-добрата лъжа,, е изписано черно на бяло върху дългата джалабия на клиент, провираш се между щандовете със стоки в турския магазин, където Никзиг излиза да пазарува, тук в Берлин. Намира се съвсем наблизо до апартамента на приятели, които са му дали ключ да прекара дните по време на Берлинале. В магазина има и много български стоки, сирене, лютеница, луканка, не лоши домати. Продавачките имат забрадки, черни, каквито носят бабите му на село. На другия ден , Никзиг пак влиза  да търси арабски хляб и вижда същия клиент пак с джалабия, но с нов надпис ,,Една лъжа, повторена много пъти, става истина,,. Този път наближава клиента, вижда, че е нисичък с фанатични очички. Разпознава Гьобелс. Йозеф Гьобелс, виждал го е, като коментатор в предавания в телевизиите преди да се смени режима, но още по-често след това, даже се е запознал лично на коктейл в едно посолство, вероятно американското или руското в София. Какво търси тук сега? Решава да не го заговаря, но когато плаща на касата, пита любезната забрадена продавачка ,, това нали беше Йозеф Гьобелс, какво прави тук при вас?,,

,,А, той е прекрасен, проповядва, младите го обожават, все повече идват да го слушат,,  Никзиг, за момент си помисля, дали той не е включен и в някой кураторски проект за съвременно изкуство, или самия не е въздесъщ куратор, това много би му отивало.

,,Преди избягах заради Йерузескин, сега не ми се връща заради Качинскин,, му споделя шофьора поляк в Юбер колата, носейки се по берлинските улици, ,, на предишното Берлинале спечели полски режисьор, филма му го забраниха в Полша,, подължава да коментира той. Крайно десен реваншизъм, национализъм, християнски интегризъм, православен и католически, антисеметизъм и расизъм, омраза към малцинствата, това набъбва като кафява пяна, и залива екраните, площадите, всякакви маршове и доброволни отряди на омразата никнат на изток от Берлин. Повечето са от съвсем млади хора, родени след промените. Какво мисли за това Божид’Арк? Може ли филма и да бъде използван от подобни вълни? Божид’Арк вероятно не си дава сметка за последствията, но Никзиг познава мястото и манталитета. И първите коментари във Фейсбук не закъсняват…ето един:

,,По времето на комунистическата диктатура в България, на семейството й било позволено да пътуват в чужбина, а дедо й карал мерцедес. И веднага след като системата се срутва, цялата тайфа се изнасят директно в Париж. Номенклатура като по учебник. А на всичкото отгоре има наглостта да кадидатства за държавно финансиране за нейните упражнения в документалистиката! Не е ли очевидно, че всички български данъкоплатци вече ДОСТАТЪЧНО са финансирали нея и цялото нейно семейство, за да продължават да искат още, и още, и още……?!?,, 

Никзиг не препраща тези коментари на Божи’Дарк , двамата са приели пакта за ,,ненападениe,, не обсъждат нищо от филма, в този момент е важно успешното представяне на фестивала Берлинале, да са сплотени пред общата цел, а както и казва Никзиг на шега ,,гражданската война оставяме за след победата,, 

Тук в Берлин публиката и пресата е една, интелигентна с емпатия и култура, пита даже защо не е дошъл и агента Шопин, там в България е различно, тя не си дава сметка за това, получава въпроси за първите си интервюта с политическа тенденциозност, не какво кино, не какво изкуство, почти всичко  се тълкува през злобно политическо боричкане. Божид’Арк скоро отива на фестивал там, Никзиг няма да я придружи, нека сама да усети. Да види от това, каквото тя казва, какво другите чуват.

30 години след падането на стария режим борбата срещу него се засилва. От онова време няма и следа, цари див капитализъм, пропит от корупция и държава на анархия, дирижирана по азиатско-олигархичен начин. На този фон се прехвърля обвинение и омраза към изчезналия противоположен модел с ирационална омраза. Никзиг се пита, хората се раждат и носят вътрешно страдание, имат нужда да го насочат навън, да се успокоят, и за да не мразят себе си, имат нужда от враг, обяснение и оправдание за собствената си неудовлетвореност. И тази омраза да я облекат в кауза за търсене на истина и справедливост. 

Той отдавна е затворил тази страница, но ето новото поколение иска да я отвори и чете буква по буква. За да познае миналото и да върви напред. Това Никзиг го приема за клише, познато и омръзнало му от предишния режим , който винаги се доказва с борба с капитализма и фашизма. И все търси враг. И най вече врага с партиен билет! Когато нищо не намира интересно днес и да предложи за утре, рови се в миналото, изстрадва го наново, вместо да хване за рогата сбърканото настояще и реши проблемите на деня. 

Затова Никзиг тук не се удържа в спора и по скайпе и казва, че сега ще бъде краен, нарича ги глупави тези усилия. ,,Направете партия, вземете властта,, почти изкрещява. Ровичкате заради самото ровичкане,, 

Да, за него политиката е работа, ежедневна работа.

,,Ако ти не се занимаваш с политика, тя ще се занимае с теб,,.  казват французите.

Той го знае, бил е член на партия, партия в еднопартийна система, бил е там за да влияе, дал е много време, тогава изпълнява ролята на студентски профсъюз, Никзик често влиза в противопоставяне в интерес на студентите срещу професорите. Близък му е преподавателя по философия, дисидента Стойнгерг, той му казва, ,,трябва да си вътре, само отвътре може да се промени системата,, И така и става с появяването на Горбиджой, и самия Бжежискин го повтаря, този режим може да падне или с ядрена война от вън или да се разпадне сам отвътре. Студената  война е  загубена, промяната става от вътре, не се стигна до гореща от вън. Но загубата на единия лагер естествено довежда до вдигане на ръцете на другия, и да се предаде със всички последствия на загубил, включително и да разкрие тайните си агенти, и нормално, загубилата страна го прави, спечелилата не. В спечелилата всичко функционира непокътнато, скоро след пристигането им във Франция, Милфранс и Никзиг са поканени в едно подземие на местните служби от много любезен френски агент Жеромдойл на четири очи да разкажат всичко, което той ги попита. Светът се върти, върти от ден в нощ, от нощ в ден и пак и пак, става ли промяна в този милиардно годишен ритъм?

Ритъм на червеноядно проникване, развитие, размножаване, заразяване, застояване, червясване и почервеняване, наторяване, порозовяване, свежо зачервяване и, и Никзиг влиза в изоставеното ателие-плевня в планината и чува размърдването по тавана и среща симпатичните погледи на съселите. Малките рунтави животинки са преживяли зимата, даже са се щастливо размножили. Никзиг тръгва към шкафа, където си държи боите, маслени туби, различни цветове. Наближавайки, той забелязва множество оризообразни зърна по пода, това са на животинките изпръжненията, гремките, но те са изненадващо цветни, Никзиг отваря шкафа, алуминиевите туби са пригризани, изядени са само тубите с червен цвят, гремките по пода вместо черни са почервеняли, червеноядни малки животинки и те предпочитат червеното, станали са и те значи червени боклуци? Червените техни боклуци на пода Никзиг ги смита и се пита дали да ги залепи на следващото си платно, или да ги сложи на бъдещия си автопортрет, за да е в услуга и доказателство на партийната си принадлежност? Не, той ги стрива на прах, като ренесансов художник ги прави на пигмент, сдъвква ги, смесва ги със слюнката си, поставя си ръката на бяла варосана стена и започва да плюе, пулверизира отгоре с прясно червена слюнка. Вдига си ръката, остава очертана следата там, силуета на ръката си, той се е върнал няколко хилядолетия назад с червените екстременти провежда най-първобитното човешко артистично деяние за оставане на персонална следа. Червено предпочетена следа от екстременти, пак червени боклуци? Милиардно годишна мания по червеното….

Никзиг е скандализиран от тенденциозното внушение във филма, че всички нещо крият за миналото. Шопин казва на Божид’Арк, не се рови там, с това само ще навредиш на майка си. Никзиг не й позволява да показва починалия Симколт. Милфранс не познава хора били в лагери. Баба и Тошикона не иска да види досието си, а другата баба Кевина, въобще по принцип отказва да говори за минало. Божид’Арк умело подвежда, че всички нещо знаят, тя търси истината, другите я спират, крият. Никзиг пак е разбунтуван от тази неистина. Първо, той самия никога нищо не крие от Божид’Арк за каквото и било, за минало, настояще, за себе си, за другите. Ларихилде е силно скандализирана, тя не понася лъжи, защото сама е свидетел на дълги откровения на Никзиг пред Божид’Арк и въобще го определя, ,,ти всичко си казваш на всички, не можеш да мълчиш, камо ли да пазиш тайна,, И действително, Никзиг е отворена книга, обича живота със всичките му превратности и не спира да говори, да го обсъжда , ирониията и сюрреалистичните обрати са му любими, често му казват, сядай и пиши, толкова много знаеш и интересно го споделяш. На никакъв въпрос на Божид’Арк не е отказал да отговори, но понякога, когато тя започва да противоречи категорично, той се сгорещява, защото тя налага единствено мнение за събития, които не е преживяла, и налага тези за минало и хора, които никога не е срещнала. Предубеденоста, неотстъпчивоста, липсата на емпатия  бунтува Никзиг. 

Разбунтува го агресивното притискане към майка му. Тя, Кевина и на него нищо не му е споделя, особено за родния му баща. Изживяла е тежка лична съдба, не обича да се връща назад. Никзиг я приема такава, не я притиска, всичко е разбрал от разкази на други роднини, от приятели и очевидци. И не го е скрил до последна буква от Божи’Дарк .         Обратното, тя спестява истини, налага едностранчивост във филма. И Никзиг, по късно на въпрос от залата, че неговото поколение трябва всичко да си каже, отговаря рязко, той всичко казва, но филма го крие….е не можело всичко да влезе, разбира се, но влиза избирателно само това, което обслужва готово предубеждение.

В момент на разгорещен спор по скайп на Никзиг му хрумва магистрално сравнение на поведението на Божид’Арк, оприличава я с Павлик Морозов, съветското пионерче, предало баща си на червените, защото той не иска да влиза в колхоза. Павлик е убит, бащата е убит, правдата да си верен на новите идеи, на партията, а не на семейството възтържествува. Поуката е, че партията, родината са над всичко, саможертвата за тях те прави герой, светец. Подобно на днешните терористи джихадисти. 

Тук Божид’Арк се стъписва и го показва във филма, разбира, че е отишла далеч, прекрачила е граници, Никзиг и е благодарен, тезите му в споровете с нея са показани, наистина, той е най-често е разгорещен, крещи и сипе цветисти ругатни, трудни за превод. Но тя е изрязала дългите пасажи в разговорите, оставила е крайните му избухвания, където той е синтезиран, но и много ядосан. Приятели му казват, това не си ти, благ и винаги усмихнат, защо са те изкривили. Ами защото избухва, от безсилие, че не искат да го чуят, от бунт срещу неправда или манипулация. Смешно е как Никзиг се развиква срещу младия Глишчев, срещу театралния му пещерен антикомунизъм и реваншизъм.

Въобще Никзиг е изненадан от желанието за отмъщения, езикът на омразата в младите, и в крайните, стигащи до нов фашизъм изблици, расистки и православно националистични завихряния в родните му места.  Лично изстрадан удар получава със замазването на прясно създаден негов стенопис на църква, това е невероятно коварен екстремистки удар и вдига шум е медиите, Никзиг го преживява тежко, никой досега не е унищожавал негово произведение. Унищожението е вдъхновено от млади теолози православни интегристи и акламирани от националистични антизападни гласове, обявявайки произведението му за неканонично и безбожно. Божид’Арк е активна свидетелка, нищо от това не показва, независимо, че архимандрита, наредил унищожаването на стенописа е  бивш агент на службите. 

Но Никзиг е намерил изход от това свое религиозно замазване, изчаква да премине последното парижко метро на неговата Олимпийска спирка номер 14 и се смъква долу на линията, там редовно се среща с младия плъх Енкси. От войнишките си години е скрил и отмъкнал неизстреляни патрони от автомат Калашников, останали от учебни стрелби. Никзиг готви с плъха Енкси отмъщение за замазания му православно религиозен стенопис. Никзиг избира Калашников, автомата, който той знае най-бързо да разглобява и сглобява. Идва деня на уговореното отмъщение и той влиза в кварталната църква Жана’Дарк. Поканил е да дойде и заснеме сцената Божид’Арк. Там има православен анекс с икони, те сядат пред тях и чакат да се появи плъха Енкси. Той излиза от един разбит процеп в пода и мъкне в една торба разглобени части от Калашников. Никзиг веднага ги сглобява в действащо оръжие, но Божид’Арк не е успяла да заснеме правилно сцената и се налага Емкси да влезне обратно в процепа, пак да излезне и пак Никзиг да сглоби автомата. И пак неподходящ дубъл, но на третия, тя е доволна. И Енкси заема позиция за отмъщение, сваля предпазетеля  и вкарва патрон в цевта. В момента на прецелването, струя вода избива оръжието от ръцете му, и един дебел ботуш настъпва плъхската му опашка. Той е обезвреден, Никзиг и Божид’Арк  са замръзнали от изненада. Изненада няма. Камерата в телефона на Божид’Арк, която всичко записва, се оказва, че предава директно на съответните служби, те са ги чакали и моментално намесили и обезвредили Енкси. Даже са дали права на телевизии директно да предават на живо. Вечерта всичко се излъчва по световните телевизионни канали, бързо е продуциран филм по събитието, завъртяни са солидни инвестиции, отпечатани плакати, има реклами и произведени субпродукти. Енкси се чувства подведен, той отнася негативите, прибира се в процепа си. Сега вече той е неконтролируем. Никзиг и Божид’Арк също са измамени, те не получават никакви права, защото нямат предварителни договори за разпостранение. Това са правилата на играта. Никзиг многократно ги е пропускал, но се надява Божид’Арк да не прави неговите грешки. И да може добре да се възползва от успеха на филма на Берлинале.

,, Трябва да те снимам как рисуваш Ленин. Това ще е по-разбираемо за французите,, му заявява Божид’Aрк в някакъв етап от филма. Ленин? Точно него Никзиг никога не е рисувал, но и на това е готов, да и угоди, пък нали пак рисуване ще има, във филма никаква негова творба не се вижда ясно, с Ленин може да получи по-добра артистична видимост, макар да е пълна фалшификация на истината с водещите с нея биографични последствия за Никзиг. 

Може ли Никзиг да е нещастен, че Божи’Дарк го представя само като оправдаващ се бивш партиен член и художник, продаващ на мафията. Може, нещастен е, изживява го като кошмар, всяка сутрин иска да не го е имало този сън. Да, толкова е невярно, че може само, като зловещ сън да го чувства. ,, не се ядосвай, ти чудесно се защитаваш във филма, твоята теза се чува ясно,, казват всички.,,Изкарали са те като художник мафиот, смее се Бойанйорк, бунтуваш се за неверностите за баща ти, вярно несправедливо е, най-много негативи отнасяш ти, но това върши работа, нужно е на филма, без това той се разпада,, 

,,Ти си ми любимия персонаж,, му шепне продуцента на премиерата.

Е да, свърши им работа, си казва Никзиг, направи им удоволствие, запълни необходимия контрапункт за сюжета, много сме ти благодарни, кола ще те посрещне и изпрати на летището на Берлинале.

А след Берлинале? Усеща, как колегията протрива ръце и най-вече истинските доносници и постоянни власто-лизачи, сега ще им падне и то наклеветен от собствената му дъщеря, той, художник на мафията, привилигировано номенклатурно синче! Ха, Ха, Ха,….Да, ще го изядът с парцалите, тези, които го презират, че се къса от групата, че не блюдолизничи и се е изплъзнал от подчинение индивидуалист, вълка единак, ще си получи заслуженото публично одиране на кожата. Тези мисли угнетяват Никзиг,  но за кратко, в тялото му има вече предизвестия за преходност, всеки ден в работата му напредва омиротворението, той взема  една дълга дебела четка, изостря края и с швейцарския си нож, и я забива под ребрата си. От там потича наситена черна боя , той обръща четката и с нея започва поредните линии върху бяла повърхност, после повтаря действието с друга четка, от него сега изтича бяла боя, той продължава пътя си нататък.

Божид’Арк декларира накрая, че и киното може да е тоталитарно, че тя е станала войниче с камера. Тоталитарно, означава еднопартийно и пропагандно. Има тоталитарна литертура, изкуство, архитектура, с този термин генерално се обозначава социалистическия реализъм и също изкуството на национал-социализма. Най ясните примери са Третия райх в Германия и Сатрапсталинския Съветски съюз. Днес такова има само в Северна Корея. Божид’Арк на такова кино ли служи и такъв ли е филма, правен от войниче с камера? Никзиг не схваща точно, Божид’Арк вероятно, така гледа иронично на себе си. Или осъзнава, че борейки се с тоталитаризама, сама става толитарна, това, за което той я сравнява с Павлик Морозов.

Но тя казва, също, че иска да открие сама истината, за да върви напред. Да, но тоталитарното изкуство и кино са всичко друго, освен истина. Вероятно съзнава накрая, че и тя показва полуистини и тенденциозни внушения. Никзиг се пита? Дали е така искрено или търси лесно помирение с Милфранс и Никзиг, за натиска с който ги е подложила и абсурдните обвинения, крайности, спестяваш истини и после казваш пардон, май прекалих, станах и аз тоталитарен. Меа кулпа? А какво става с другите, начервените , накиснати с неизтриваема червена боя, ами нищо, никакво опровержение, извинение, никакво дори подсказване, че има други истини, които са направо скрити?

Никзиг си спомня за надписа ,, част от истина е най-добрата лъжа,,

Ако иска да върви напред, според него има нужда от хирургически точна и безпристрастна, в дълбочина, многостранна истина , разгледана с емпатия и комплексност. Останалото е поредната поза за геройско противопоставяне, самоцелно, изглеждащо героично, по Павлик Морозовски фанатично, но оставащо също подобно на комунистическото утопично безполезно и сеещо, не помирение, а нови конфликти. И нанасящо безмислени рани за измяна и манипулация. 

Но тук в Берлинале кинаматографичните и драматични възможности на тези кино форма  са абсолютно плодовити и майсторството в работата на режисьор на Божид’Арк е абсолютно. Той остава мъката за себе само, нека публиката да има радостна от ново, смело кино и неговия автор Божид’Арк да се радва и да е щастлива с успеха си. 

В екстремното поведение на Божид’Арк, Никзиг разпознава себе си в младоста. И той се скара с родителите си и родителите на Милфранс, че не гласуват за новите демократи, а си стоят на старите позиции на БСП. Често влиза под влияние на приятели, но все пак бързо се усеща и инстинктивно бяга, не обича зависимост от нищо и никой, ако остава, то е от отвореност, да познава всички страни.  След промяната, става близък с идващия от САЩ Алексиалекс, чийто баща, Райкоалекс е убит при идването на предишния режим. Обича широката отворена култура, хумора, емпатията, приятелската вярност, обожава да прави световния анализи с него, при гостуването му в Калифорнийското му  ранчо, Алексисалеск го завежда в Монтерей, улица консервана, местата на Джон Стайнбек, любимия писател на Никзиг. Смесване на теми от литература, култура, история и последни политики, тава му е любимо и съдбата ги сближава, и двамата остават без бащи, жертви на историята.

Историята е представена от старият смок, който е излезнал преди Никзиг на слънце пред къщата и мързеливо се препича, не желае да се отмести, Никзиг го е оставил да се разпорежда пред входа, да пропуска едни новини, други да разгонва, да задушава едни мишоци, други да ги докосва нежно със съскащия си раздвоен език. Смока е регулировчик на кръговото движение на историята, нареждат се събития от четиритите посоки на света, той решава на кои ще даде път, кои ще чакат, а други направо ще прати в девета глуха, да изчезнат, ходи ги търси, дали въобще са се случили. А има и предреждащи се, подмигват му пиари, искат да покаже първо тях. Смока се е усукал в центъра, не се знае къде му в главата, къде опашката. Никзиг не му харесва това централизирано управление на смока, взима един камък и го запраща към него. Улучва го в централното му засукано възвишение, и получава изригваване, пръски в радиална траектория, жълтеникаво кафяви изплисквания оплискват всички чакащи новини, идващи от четирите краища. Никзиг също е оплискан, има характерна миризма и цвят, за радодст има и ролка тоалетна хартия, той започва да се почиства, напразно, ще носи тези пръски доживотно. 

…..,, дядо и кара Мерцедес, баща и продава картини на мафията,, тече в анонсите и реакциите за филма в България. 

Мерцедес и мафия, сложи ги в заглавието и пирона е забит завинаги, както казват във вица, ………,,отивай после да доказваш, че нямаш сестра,,

Мафия, та мафия, Никзиг все пак има някаква известност като художник, някои от забогателите са и колекционери, често и за изчистване на имиджа си. Ако се види с някой от тях, не повтаря, но после кокетира, като разказва екзотиката на единствените и останали последни срещи  с такива хора. 

Такава е срещата му с Красголфин, дошъл да види огромната картина за нов голф клуб, който Никзиг успява да му продаде и така да купи изоставеното селско училище, превърнато по-късно от него и Ларихилде в Бялото училище в село Стоките. Сега, днес Никзиг се чувства ужасно, неудобна вина го измъчва, идеята за картината е на съпругата на Красголфин, те с ентусиазъм харесват произведението на Никзиг, гордеят се с него, картината става символ на тяхния клуб и сега,  защото притежават произведение на Никзиг, попадат във филма на дъщеря му, като лоши мафиоти-олигарси! В роля на подла неблагодарност е поставен Никзиг, без да го очаква. На Божид’Арк и трябва да изсмуче отнякъде, как баща и се обгражда от мафиоти-олигарси, на практика това е пълна лъжа, абсолютна противоположност на манталитета на Никзиг, но щом трябва ще лъжем, давай, филм да става! Какво от това, че Никзиг ще трябва да понася после негативи на незаслужена вина към трети лица и се унижава в извинения и обяснения. 

Веднъж арт колекционера  Божкин, го приема радушно, но Никзиг повече не му се обажда. Никзиг страда от примитивна гордост, блокаж, вероятно от същия левичаски срам и презумция за недостойнство на богатите, каквато е пренесена и в Божид’Арк, сега тя му го връща, щом той я е възпитал в такова нелепа схема.

Филма напредва, огромната зала е онемяла, само от време Никзиг се извърта ту на ляво, ту на дясно, да обясни на съседно седналите, че ту това, ту онова не е вярно, с което получава предупреждение да стои мирен и мълчи. В един момент се обръща и към Милфранс  и прошепва…,,само им губим времето на хората,,, съвсем спонтанно се почувства виновен за толкова нелепата според него история и най-вече на замесването на него самия вътре, в която толкова народ се е вторачил. 

Но ето идва края, публиката е във възторг, дълги увации, браво на Божид’Арк искрено, заслужено, тя е постигнала успеха, истинска режисьорка, професионално и с удар е развълнувала, спечелила сърцата. Никзиг е доволен, тя е негово дете, отдъхва си, вратите и са широко отворени, тя тръгва напред, усеща, как укриля успеха, как стъпваш леко, дишаш широко, погледа ти се избистря, тялото изправя, ставаш добър с всички, галиш по друг начин, свободен си, свободен си…..и трябва веднага да го забравиш, бързо да побегнеш след нова мечта, да не му се любуваш, успеха е и затвор. Може да се самозабравиш и само него да предъвкваш…стига с тия умността на опита, отиваме да пием и се веселим!

Но преди това публиката иска да види авторите и Никзиг се затътря напред и застава прав до другите с лице към пълната зала, никой не си отива, искат да имат още от тази драма, директно на живо, живите герои-жертви да пипнат, ако може още разкрития, самопризнания.

Милфранс е развълнувана, води подготвителни записки по време на полета, даже се разплаква в един момент в самолета, напрегната е от година в етапите на правенето, особено тя, той знае за възходите и паденията в отношенията и с дъщеря му Божид’Арк. Тя го пита, какво той ще каже, ами ,,алабализми,, , ще импровизира. Сутринта му е хрумва базова дума, много на мода в момента в новините ,,фейк,, лъжовно, невярно. Ще обикаля словестно около това.

Сеща се за Пикасo, който казва, че изкуството е лъжа, фейк, което казва истини, значи ето има фейк агент-досие на Милфранс, той има фейк баща, мафиотските покупки на негови картини са фейк, браво на Божид’Арк която се е научила от фейк истини,  да направи наистина вярно убедителен филм….ръкопляскат, къде ще ходят на тази изиграна каламбура, през която, той пробутва, че има други истории, припряно ги изстрелва на английски, браво на Симколт, че му е плащал английското училище, успя него посмъртно да го защити, но всяка вечер ли ще ходи да се обяснява след прожекции на филма? Олеква му, той да си го каже тук, кой го е чул и разбрал, кой не, без значение и така приключва Берлинале за него, иска да броди анонимен в Берлин, Берлин, това разрушено от войни място, разрушено, като неговото сърце. Но още малко да издържи, преди да се срути от този абсурд в живота си дотук. 

Никзик и Милфранс получават всеобщо възхищение, браво за куража, това е знак за голяма любов между дете и родители. Публиката ги обгръща с разбиране, радват им се,  проявили сте геройство да сътрудничите, да се отворите, да дадете всичко, което иска от вас дъщеря ви. Никой не му пука, че показаното и казаното не е вярно, щом е във филма, значи е вярно, колкото повече се оправдаваш, толкова си по-виновен! Лъжата прави хората щастливи, истината не.

Никзик е герой, защото е допуснал да бъде показан макар и изкривен. Не се е скрил. Герой е, защото е понесъл лъжата за себе си, клеветата направо, значи е изключителено смел, спечелва всеобща симпатия, голямо съчувствие и умиление,  удар му е нанесен, с което става свети-светия, по вагнериански взема копието от земята и се самопробожда, за да удовлетвори червноядните вселенски възхищения.

,,Завръщане на блудния син,, на Рембранд, не оригинала в Ермитажа, а малкото му фейк копие е пред Никзиг в Гемалдегалери Берлин. Той влиза вътре в картината, коленичи, не две, четири ръце го галят, прощават му, той също е лъжовния, блудния фейк син на двама бащи, тях ги няма в живота, той усеща приближаващото си окончателно изтриване, вече първите заявки са налице, поповете са заличили неговия стенопис, защото е фейк каноничен, в операта са заличили името му от афишите, направил е  фейк декори и костюми за Вагнер, Берлинале го показва, но не него, а някакъв фейк Никзиг, скоро центрифугата ще ускори оборотите си, ще се избелят страниците му, платната му ще се отделят от боите върху тях, камъните ще полетят от мозайките му и ще го обстрелят и затрупат, като невярна, фейк мюсюлманска съпруга, ще го затрупат догоре, като руина от Берлинската стена, тази фейк претенция за разделение на истината, каква истина има смисъл, вярната или лъжовната истина?

След вечерята в шик ресторант с щасливия авторски колектив и приятели, продължена после в задимен бар, Никзиг се отскубва и тръгва сам по късните нощни берлински улици. Тихо е. Небето е ясно, тъмно-виолетово до черно с изтънчена в центъра, филигранно извита луна, декора е като на кино, сградите също, тук там свети отвътре прозорец. Никзиг се наслаждава на удоволствието от всяка своя крачка, напредва, понякога погалва стена, стълб, този град му е станал любим, чувства раненото си тяло слято с неговите градски рани, кратерите и стърчащите руини от миналото са му мили, като кратерите и руините в него самия. Тишината е абсолютна, музикална, следва дълга пауза и много, много тихо започва прииждането на вагнерова, бавно настъпателна музикалена тема. Тя тръгва от горе, идва от небето, но се провира и игриво разхожда между ъглите на постройките, понякога издига, ако има пред нея каменни тежки германски релефи. И сега идва време да се появят бомбардировачите. Но те не идват с грохот, не заглушават мелодията на Вагнер, те прииждат тихо и покриват небето със своя подреден килим в строй за бомбардиране. Един от тях спуска надолу остър бял лъч на прожектор. С него почва да търси своята цел за бомбардиране, но трудно я намира, лъча играе по града. Никзиг иска той да е целта, избира един празен каменен площад и се просва хоризонтално на него, за да бъде по-лесно забелязан от небето. И ето лъча на бомбардировача го намира, заковава се на него, Никзиг е ясно осветен до най-малката подробност. Така знае, че горе пилотите, режисьори на света бързо преценяват и класират него, тяхната цел, долу на земята. Решението е взето и корема на бомбардировача се отваря, изплюва заоблена тлъста бомба, тя се понася надолу, лазерно прецизно насочена към Никзиг. На точно растояние взривателния механизъм се задейства и космичното щастие настъпва мигновено, лекота и абсолютен мир, неговия прах го понася мелодията на Вагнер, той се слива с нея, вечната добра мелодия го прониква, обгръща, съживява, дава му нови кости и мускули, нови устни, с които да целува, с тях той целува каменния площад на Берлин, изправя се, покланя се нагоре, към своите любими американски пилоти и се отегля. 

Епилог.

Никзиг се отърсва от праха на експлозията, опипва създаденото от вагнерова мелодия ново свое тяло, да, живота е кратък, но изкуството е вечно, благодарение на немския композитор. А Вагнер му е длъжник също на Нигзиг, той  дава нов живот, тяло и образ на неговия Пръстен на Нибелунга, двамата са в братска взаимопомощ. 

Американската бомба с лазерно насочване е пръснала наоколо отсколки и в краката си Никзиг намира електронен смартфон, бил е в насочващата глава. Пуска камерата му, но вместо да записва, тя започва да излъчва филм на Божид’Арк. Същия, който току що е показан в залата в Берлинале. Никзиг са заглежда, да същия, но и много различен, в него няма нито Симколт с Мерцедеса, нито пустинните негови вавилонски снимки от детството, има много повече от драмата с досието на Милфранс и Шопин, нейните родители, снимки на Тошикона с портрета на Живтод, даже и техни виетнамски снимки и семейни сцени. Няма го обстойното представяне на Красголфин, като въздесъщ български олигарх , но затова е обстойно показан  важния френски  колекционер на Никзиг, изискания благородник Узелрош с кадри от френски документални филми за петролни афери и паралелна политика в Близкия изток в интерес на Франция. Никзиг осъзнава,  че този филм е правен по сценария, който Божид’Арк му дава преди година и той и каза ,,Бинго! Направила си нещо супер,,. Но сега тук в Берлинале вижда съвсем друг филм, други действащи лица, и най-вече болезненото за Никзиг несправедливо дискредитиране на неговия осиновителен баща Симколт. А французина Узелрош, още жив изчезва от филма, защо? На негово място се появява мъртвия Симколт. Кой е направил подмяната? Чужди тайни служби? Кой е истинския филм? Хвърленият сега от американските пилоти, или току що показания в залата. В чия полза е това? Някой се е намесил, оказал натиск? Нови интереси, нови държавни и семейни сигурности са действали? Фейк или вярни подозрозрения, повдигания, вътрешни разбърквания стават в главата и корема на Никзиг, току що е съживен от красива Вагнерова музика и трябва да изчиства повдигащото му се от тялото. Бяга към река Шпрее, при  навеждането си през моста, не успява да се задържи и полита надолу с целите си телесни разбунтувания. Надява се на студената вода да го пречисти, но не, не успява да достигне до нея, любимите му американски пилоти са изпратили спасителен хеликоптер, улавят го във въздуха, вдигат го нагоре и той тържествено маха към публиката, спасен е, следва хепи енд, Никзиг са смалява в небето към хоризонта, екрана постепенно потъмнява, светлината в залата светва, следват ръкопляскания…..

НП

Berlin 20.02.2018

ВАГНЕРИАДА

          Никзиг се връща от Париж в София и установява, че не съществува.

Името му е изтрито от афишите, няма го в телевизионните и радиореклами, дума не се споменава за него в пороя от интервюта и анонси за предстоящете спектакли. Отвсякъде се показва единствено Хагеноф, като се представя за сам и единствен създател, който е международно оценен и национално свръхнаграден за най-амбициозното и първо на Балканите поставяне на Цикъла на Вагнер ,,Пръстенът на Нибелунга,,

          Нигзиг вижда по улиците билбордове със своите картини от оперите, създадените от него образи и стил се разстичат навсякъде по вестници, списания и телевизионни репортажи. Но той, авторът, им е изтрит, не съществува. Хагеноф е успял в гръб да нахлузи на главата му вълшебния шлем и го е превърнал в невидим за публиката, журналистите и стеклите се от цял свят Вагнерианци.

          На касата на операта по нареждане на Надлинде, секретарката на Хагеноф, му отказва полагащия се служебен билет и той е принуден да се промъкне през задния вход и инкогнито да гледа своя четиригодишен труд от балкона. Долу Хагеноф излиза триумфално на сцената и сам обира всички овации, кошници и букети, даже му намъкват на главата и едно черже на маститото международно Вагнерово общество.

          Никзиг разбира, че Пръстенът на Нибелунга е откраднат не само на сцената, но и зад сцената.

          Как? Никзиг се връща 5 години назад.

          Хагеноф мечтае да постави, като венец на кариерата си Пръстена на Вагнер. За пръв път на Балканите. Има всички условия за това. Защото само на Балканите може да си като него, директор и режисьор едновременно. Той има  пълната  власт в държавната опера и режисира основно само той колкото си иска и каквото си иска. Това Никзиг го знае добре – живял е и е творил по тези земи и ако тук не си на власт или с властта, нищо не можеш да постигнеш.

          Как се срещат  Хагеноф и Нигзиг? Свързва ги сценографката Еленге. Хагеноф търси художник извън гилдията, който може да внесе нещо ново и различно в проекта. Много скоро Еленге е огорчена е без вина обидена на Никзиг, който според Хагеноф й е откраднал работата.

          В самото начало Никзиг е поканен да гледа опера на Хагеноф на открито и откровено му признава, че я намира за ученическа. Силно е стреснат от липсата на естетика и пълна стилистична бъркотия. Вероятно всичко би свършили дотук, ако не се прибира в Бялото училище, където му идва идеята за сценографската визия на Цикъла на четирите опери.

          Никзиг, за целта пренася на сцената своите конуси, които от години са знакови в творчеството му. В основта им ги обгръща с огромен ринг, като естествено обкръжение и метафора на темата . Конусите и ринга ги развива в различни позиции, мащаби, сгъвания, разполовявания, групирания и разделения. Вариациите са безкрайни и носят ново, авангардно внушение за власт, пробивност и универсална космичност. От тях се роят кулите на замъка Валхала, конете-ракети на Валкюрите, зъбите на Дракона, космичната лодка на Зигфрид и Бронхилде и безрброй още елементи. Те са абстрактно изчистени и публиката ги дофантазира и преосмисля, търсейки символиките и внушенията на Вагнер, пренесени в днешния и бъдещия свят.

          Никзиг не харесва нищо правено досега в операта в София- бутафорните овехтялости и остаряли имитации го изпълват с тягост. Затова предлага материалите да са истински – фибростъкло и хидравлични системи за движение на елементите – да има излъчване за перфектна гладкост и самолетно движение и флуидност.

          Представя в макети идеите си на Хагеноф и той ги грабва и възторжено обявява за нови и неправени никъде досега пред техническата служба в операта. И  така всичко тръгва.

          Никзиг намира Росинг от Шумен, чийто екип прави матриците за Конусите и Ринга и там става отливането им от фибростъкло. Правят се само две матрици – те са скъпото при този материал, от който днес се произвеждат яхти и дори вече и самолети. От тези две матрици се изливат всички безбройни съставки за четирите опери. Публиката е фасинирана от космичната скъпоценност на излъчването и не си дава сметка за рационалната икономичност на производството им.

          С инженерното проектиране и сглобяване на хидравличните системи и метални носещи кострукции се заема Бангуд от Габрово – той е братовчед на Никзиг и дава мило и драго проектът му да функционира.  Това започва почти случайно, когато на вечеря в ресторонт в Габрово, Никзиг споделя на Бангуд, че търси специалист по хидравлики.  Оказва се, че идеалният човек за това е пред него. В последствие, почти всичко за четирите опери се сглобява и произвежда в гаражи и двор на изоставен овчарник в село Козирог в този край. Бангуд намира оптималното инженерно решение за идеите на Никзиг. Той схваща  макетите и скиците и начина за  тяхното функциониране. Изпълнява ги с находчива простота  и изчистеност. Всичко е разглобяемо и компактно – конусите влизат един в друг, елементите са лесни за транспорт и монтаж.

          ,,Ще дойдат да го гледат, заради теб, защото ти си го направил,, -изпада Хагеноф в интусиазирана откровенност в началото, която Никзиг с нищо не подозира, че по-късно ще се се преобърне в крайно игнориране.

          От самото започване, Никзиг е обхванат от творческа еуфория.  Помагат му пробивната упоритост на Хагеноф и неговите работливи Васали.  Те движат проектите и идеите за декора да се реализират една след друга. И когато Хагеноф му предлага да направи и костюмите, той е на седмото небе – така ще може да има изведен персонален продукт с единно овладяна визия. Сценографията ще се обогати и довърши с живите характери на Вагнер – остро и свежо ще греят костюмите, като светещи оси в едрите, променящи се обеми и пространства. Идеите врат в него, работи непрекъснато ден и нощ и ражда безброй макети, скици и вариации.

          Сега е моментът да отбележим, че Никзиг не е сценограф. Той е живописец и стенописец, най-общо казано е автор на съвременното изкуство – обича големите формати и монументални форми, и никога не е правил опера. Но винаги е мечтал за тава. Всеки жудожник го иска. А да прави Вагнер е върховен шанс за него – в стила на Никзиг има Германска изостреност и сюреалистична фантазност и четирите опери на Пръстена са добра възможност за развихрянето им.

          ,,Откъде е тази твоя идея с конусите?,, – го пита, по-късно в антракта Зиглинде – оперна критичка от Виена.

          ,,От детството, тогава си играехме на фунийки, в моя квартал в София,, й отговара Никзиг. Години по-късно, търсейки място за паркиране около ателието си в Париж, той попада на изхвърлени на тротоара голямо количество картонени листове от една печатници и решава да ги използва пак за фунийки, но много по-големи, прави вертикални конуси по два, три метра височина, рисува върху тях – и веднага ги излага галерия ,,Трегер,, в Латинския квартал. И така в продължение на последните 15 години, той създава периодично серии от конуси в този дух, включвайки ги в различни изложби. За Пръстенът на Вагнер, проектира седем конуса с височина от 3.50м. до 7.00м., отляти от фибростъкло. Те се окачват на чигите с върха надолу, нагоре, или падат хоризонтално, според съдържанието на действието и символа, който носят.

          Никзиг се прибира се в Париж и покрива голямата стена на ателието си с безброй варианти за костюми за първата опера ,,Рейнско злато,,. Френските  му приятели, познавачи на Вагнер го обсипват със СД дискове, албуми, и са въведени в ентусиазма да дискутират всяка идея по проекта. Никзиг кани Хагеноф да гостува в ателието му в Париж и тук те развиват съвместно сториборда на промените. Но тук се появяват и първите съмнения у Никзиг, дали Хагеноф схваща тази нова естетика. Вижда, че той е объркан и въобще не реагира на рисунките за костюми и има разнопосочност, смислова и естетическа на идеите, които той предлага при съвместните им дискусии.

          По молба на Хагеноф, Никзиг започна да търси в Париж платове и материали за костюмите и ангажира за това своята дългодишна приятелка и опитна дизайнерка, Жозетилда. С нея те обикалат магазини специализирани за ефектни театрални материи и трупа  мостри, които  са  значителна  лична финансова инвестиция и свръхбагаж за полета към София. И така пристига в операта, където изживява първия сериозен шок. Хагеноф се отмята за  поръчката  за платове от Париж и му показва набор от макетирани по негова идея елементи за декора в кошмарен вулгарен фентези стил. И тук Никзиг избухва сериозно за пръв път, като отхвърля решително тази базвкусна бъркотия и нарича Хагеноф лъжец, за това че го е подвел да търси платове в Париж. От този момент, той започва да взема за успокоение, лексотан при всяко влизане в операта, а когато другите служители там го виждат за пръв път така ядосан, му казват, че това си е стила на Хагеноф и нима той не го познава? Никзиг се усеща в глупава ситуация, да реагира така болезнено емоционално и решава, че трябва да си пази нервите и разумно да си премълчава. Но това не се получава и в годините напред, той не спира да страда, избухва и преживява всяка, лъжа, интрига или безвкусна идея, която Хагеноф му поднася. Никзиг не се променя, Хагеноф също. И така продължават да работят заедно почти ежедневно, докато завършат оперите от Цикълът ,,Пръстенът на Нибалунга,, на Вагнер – за пръв път на Балканите!

          А отделно, самият Никзиг в операта се сработва идеално с работещите във всички ателиета. Хагеноф го пита учудено, как прави так, че всички да го обичат, особенно работещите в мъжка и женска шивалня? Никзиг постоянно се движи с голям скицник и решава на място елементи от реквизита, костюмите и всякакви големи и малки детайли на конструкциите от декора, риквизита и аксесоарите. Къса и раздава скици на всеки, който му поиска. Сам се вихри с спрейове, крои с ножицата, обича всичко да става веднага и на един дъх.   Операта става неговото ателие, щастлив е в тази  творческа разнообразност, в която може да обгърне в единен замах голямата, вибрираща нова негова картина. Със Светлинде овършават магазини и складове в София и предградията – избират най-невероятни материи за костюмите. Има попътен вятър с нея, и с една синтетична материя за изолация, която е лека и държи формите – така се скулптират всякакви израствания по костюмите – леки и плавно вибриращи. Светлинде го консултира и тя прави  безкрайните досадни описи и фактури, а през ръцете и минават изработени куп от налудничавите му детайли. Никзиг работи по костюмите с наслада с шивачките и често директно, докато са в пробната, облечени върху певците – става с всеки от тях приятел. Довършва ги поотделно,  като картини – изпръскани със спрей и четка. Всеки костюм е живописна инсталация – щастлив е да види певците радостни и горди да излизат на сцената с тях.

          Никзиг не може да не признае опита и качествата на Хагеноф, като режисьор. Редовно се затварят само двамата в директорския му кабинет и импровизират  движенията и промените на декора, решават къде и какви мултимедии ще се прожектират, влизанията и движенията на певците. Никзиг е щастлив да сипе хрумвания и варианти и естествено приема предизвикателството да си подават топката на идеите с Хагеноф. Допада му неговото търсене на ефектност и сензация. Проблемите настъпват, когато види нещо кичозно и абсолютно неадекватно да се появи несъгласувано, поръчано зад гърба му. Никзиг вдига скандали и брани проекта от нелепи  безвкусни замърсявания. В главата му звучат постоянните забележки, които правеха с неговия професор на студентите в Художествената  академия пред работите им – ,,Това е ария от друга опера…,, За него чистотата и изведеноста на стила са свещенни – това е първият признак за културност и качество на творбата. Нещо толкова рядко в Балканските земи тук – осеяни с еклектични остатъци от периферии на стари цивилизации, придобиващи кошмарни безвкусни превъплащения в днешния ориенталски ултралиберализъм.

          Хагеноф е свръхработоспособен, има невероятна памет за всеки детайл от партитурата. Търси кинематографичната илюстрация и наративност, което създава още работа за Никзиг. Но пък на него, това му дай – да има повече поле за въображение и хрумвания за нови костюми и елементи на декора.

          В решението за сценографията, организирана чрез хидравлични системи за движение и преместване, се постига флуидност и богата  възможност за вариации. Никзиг осъзнава, че с това се получава идеалното  сливане с музиката на Вегнер, течаща като река, преминаваща през развития и завръщания на музикални теми и мотиви. Хагеноф режисьорски овладява перфектно тези възможности и използа до безкрай подвижноста на декора за разнообразни композиции. Никзиг е щаслив, че се е получила добра симбиоза с музиката, която я вкарва в ново, съвременно излъчване.

          А Хагеноф обикновено сам се явява с предложение, което някъде е видял. Принтира го от Гугъл и обявява – ,,Това са нашите Валкюри!,, което вбесява  Никзиг. Той ненавижда кражбите. Бясно брани чистотата и контрира със свое предложение. След спорове, накрая Хагеноф го приема и нещата отиват на място, но това коства на Никзиг завишаване на дозите лексотан.

          Типичен е случаяг с Валкюрите. В продължение на месеци, Хагеноф настоява да се качват певиците на някакви режисьорски люлки и целият инженерен екип  ги търси по разни софийски работилници и складове. И една сутрин неочаквано Хагеноф обявява -“Изпреварили са ни! Направили са го преди нас във Валенсия.” Никзиг отваря интернет и вижда абсолютно същото, правено там в операта не вчара, а преди 5 години.

          И в този момент слага на масата отдавна готовия свой макет – конете- ракети, производни на конусите. Никзиг мечтае да отговори на Копола от “Апокалипсис сега” и постига най-любимата си творба от целия Пръстен – сценографията за емблематичния Конен марш на Валкюрите. Костюмите и конете-ракети са неговия подарък за върховният мотив на Вагнер. На свой ред и Хагеноф тук проявява невероятно  умение на режесиране.  Организира  сублимно танцуване, събиране и разпръскване, като интелигентно вкарва балетисти, като черни нинджи да движат конете-ракети с вихрещите се на тях ослепителни Валкюри. Подбира певиците не само по глас, но и по тяло – визията става перфектна. При първата репетиция двамата се прегръщат пред всички. При представленията публиката се включва с овации.

          По време на  генералната репетиция на първата опера ,,Рейнско злато,, Никзиг наблюдава от дъното на залата. Трепери щастливо, всичко е както го е мечтал, дори по-добре. На моменти го обзема страх от собственото му тотално присъствие, страх от  визуалната  доминация. Напуска залата щастлив и уплащен едновременно. -,,В работите ти има много персоналите,, – му казваха преди години професорите в Академията. Така става и тук в операта. -,, Без да виждам  името ти в програмата, веднага  разпознах, че ти си го правил,,. -му казва зрител от Франция.

          С нарастване на успеха на постановките,  името на Никзиг постепенно започва да изчезва. Хагеноф налага пълна медиатична доминация, като изпълва програмите с портретите си и започва навсякъде да говори за някаква първоначална своя режисьорска концепция.  За такава концепция, Никзиг никого не беше и чувал преди. Обикновенно той, пръв, като художник, му представя макети и скици, варианти за промени на  действията и Хагеноф ги следва, доразвива и нагажда според изискванията на музиката. Движенията на декора  се доизглаждат на сцената, и там режисьорския потенциал на Хагенов е на високо ниво. За стил, време и място не се дискутира. Всичко е предопределено от самия проект за сценография и костюми. А те са изцяло, най-директно излезли и свързани с творчеството на Никзиг.

          И в това е и шансът на Никзиг да прави Вагнер в София, тук на  Балканите. Защото  няма никакви културни или исторически обременености, а камо ли  Вагнерови традиции. Затова може да наложи нещо абсолютно ново и различно, не свързано с историята, времето и мястото. В изкуството понякога да не си в центъра, дава своеобразна свобода. Затова и Никзиг обича да редува работата между Париж  и България. Културния цивилизационен център на Европа, в противовес с забравената, но с това и даваща свобода, периферия. И още един стимулиращ фактор – липсата на финансови средства, което  те кара да си креативно изобритателен. Никзиг често споменава за милионите на Метрополитън в Ню Йорк, които според него съсипват техния Пръстен с опустушителната машина-декор, която едва не събаря сградата на операта и плаши публиката. И баналните костюми, нямащи с нея никаква стилова връзка.  Доволен е да получи писма на зрители, които идват от Ню  Йорк и предпочитат Пръстена в София, пред този на Мет.

          Никзиг обича да гледа какво правят другите. Но в случая, решението за Пръстена му идва почти веднага, още с първия  оглед на съдържението на четирите опери, преди да е събрал информация, какво е правено или се прави в момента по света. След което, по време на четирите години работа, за собствено, по-скоро развлечение разглежда в интернет други постановки, но нищо не го вдъхновява  директно, повлиява  или  променя  линията, която следва. Вероятно, като стимулираща за фантастично художнеческо освобождаване го впечетлява най-силно постановката на Пръстена в операта в Лос Анджелис, където всъщност художникът е и режисьор. Но там има много силна доминация на техника и  скъпи уникални кукли-роботи, които на моменти отиват в гротескност. С техничарска маниерност е направен Пръстенът във Валенсия, но е по-скоро скучновато фентази, без изобретателност. В Германия от години е на мода преместването на мястото и времето и е тенденция разляла се и по други опери по света. Действа шокиращо и събужда тонизиращо критикувне понякога, като например Валкюрите да са секси-медицински сестри а Нибелунгите чеченски терористи, както в Операта на Бастилията в Париж. Любимо е да се веят и униформи от Третият райх. За Никзиг такъв подход е главоболен, и твърде снобско-интелигентски. Всъщност той се оказва доста ограничен в избора на посока, или посоката сама се е намерила в него самия. Не му е ясно дали няма да се е изчерпал и реализирал напълно с тази първи опит в операта, и ако прави друга, няма ли да се повтори?

           Когато за пръв път Никзиг представя в ателието си макета с конусите и ринга и възможностите за вариации, Хагеноф възкликва- ,,Това ще бъде моят триумф или моят пълен провал,,. При честите им конфликти Хагеноф винаги вметва- ,,Аз съм те поканил,, с което, дава да се разбире, че каквото и Никзиг да твори, това всъщност е творба на Хагеноф. Идвайки от Париж, където психоанализата е ежедневие, Никзиг разбира христоматийната егоцентрична проблематика на  Хагеноф. Но и неговата гордост и честолюбивост му пречат да  се примирява лесно. Понякога се намира седнал на стъбите в операта в невъзможност да се вдигне – певците му предлагат лекар, той отказва – знае, че е от тотално нервно изтощение, идващо от постоянните коварни удари и  измятания на Хагеноф.  Но става и продължава. Иска да завърши Пръстена.

          Нормално е Никзиг да се чувства ограбен и използван и това да  предизвиква постоянен  бунт в него. С времето разбира, че той не е единствен, и че общо етичната и морална репутация на Хагеноф е на ниско ниво.  Но в моменти на хладен анализ осъзнава, че без тези харектериалности на Хагеноф, тук, в тези условия,  нищо не може да успее.  Хагеноф използва артистичните идеи на Никзиг, но без Хагеноф тези идеи нямаше да видят бял свят. ,,Вие не можете да се понасяте и в същото време сте страхотен тендем,, – му казва фотографът Костиндиг.

          Хагеноф е приятел и адмиратор на  Хундвежди, който в този период е Министър на културата. За него той  специално изолира със стъкло ложа в операта, за да може спокойно гостът да си пуши пурата по време на представление. И въпреки това високопоставеният скулптор не идва. Никзиг се пита, защо след като толкова го цени, не го е взел с него да направят заедно Пръстенът на Вагнер?

          Тръгвайки си за Париж след успеха на ,,Рейнско злато,, Никзиг подхвърля, че за следващата опера ,,Валкюра,, ще пречупи ринга. И след два  месеца, при завръщането си е поканен в кабинета на Хагеноф и вижда на голямата заседателна маса вече готово, измисленото от Хагеноф ,,начупване,,. приличащо на парчета нарязана баница. Акуратен и скоростен изпълнител в макетирането на идеите на Хагеноф в операта е Бурянинген. Той е поставен в деликатната позиция да макетира идеите и на двамата и естествено Хагенф има предимство, защото е пряк началник, от който му зависи заплатата. И Бурянинген следва него, но почти винаги трябва да започва всичко наново, след бурното неодобрение на Никзиг, който измита тези изпреварващи кичозни залитания. В случая със счупването на ринга, Никзиг има предвид симетрично, ясно сгъвание и разделяне. И това става водеща конфигурация, даваща възможност за безброй вариации, които се осъществяват в следващите опери. По-късно, Никзиг чува, че тази негова идея за пречупването на ринга, Хагеноф си я приписва на себе си, правейки аналогия с някаква тракийска гривна. Като че Траките, единствени са правили гривни! Няма по-банален автоматизъм днес по тези земи, от това, да се използват останките на горките древни племена, за щяло и не щяло, за какви ли не патриотични вдъхновния и превъплащения. И сега и Вагнер трябва да понесе, да му се окачи една тракийска обица, гривна или каквото му се полага в тоя дух!

          След големия успех на ,,Валкюра,, Никзиг получава писмо от операта да заплати глоба от 200 лева, за неправилно използвано парче плат. Удивен от тази измислица на Хагеноф, той веднага внася в деловодството, подготвено с адвокат, ответно писмо за нарушения на договорите и се оттегля в планината в Бялото училище. В края на лятото, там изниква с кутия шоколадови бомбони, самият Хагеноф с молба да продължат работа със следващото заглавие ,, Зигфрид,,. Никзик му иска удвояване на хонорара и го получава. Но за какво възнаграждение работи той, тези четири опери?

          Според договорите, той проектира сценографията и следи авторски за изпълнението.

          Прави сторибордове на промените.

          Прави проекти за костюмите и участва авторски в изпълнението им. Прави проекти за реквизит и всякакви допълнителни детайли.

          Участва в проектирането на осветлението, специалните ефекти  и мултимедийните прожекции.

          С една дума, Никзиг покрива с авторство си всичко, което касае глобално визизията на Софийския Пръстен.

          За това по договор, той получава по 10 000 лв. хонорар за всяка опера и по два самолетни билета отиване и вращане Париж – София. За ,,Зигфрид,, по изклочение получава 20 000лв.

          Подготовката на всяка опера продължава по година или общо е ангажиран изцяло 4 години за целия Цикъл. Освен артистичното посвещаване  за целия този период, Никзиг прекарва ежедневно физически в ателиетата на операта средно най-малко по четири месеца всяка година, като на място и довършва собствениръчно части от декора и авторски финализира със спрей и рисуване всеки костюм.

          Естествено е с такива хонорари, при такова ангажиране на време да настъпят финансови проблеми за Никзиг в Париж, където поради работата му в София, той  анулира изложби и срещи с колекционери и галеристи. Но  продължава, съзнавайки неповторимия шанс, че прави нещо важно и ново.

          Никзиг не е меломан, има общи познания за класическа музика и я слуша, като средностатистически европейски интелектуалец. Първото му посещение на опера на Вагнер е на ,,Тристан и Изолда,, в далечната 1980 година във Виена. Тогава е студент втори курс в Художествената академия и за награда ректорят Величкинг го награждава да направи самостоятелна изложба в  Българския културен център ,,Хаус Витгенщайн,,. И там, почти всяка вечер Никзиг се възползва от правостоящата в гълъбарника цена от 10 шилинга да гледа опери. От тогава, в спомена му е останало за Вагнер, като нещо дълго, солидно, и течащ, като тежка лава, звуков и образен водопад – тлъст, наситен и мрачно хипнотизиращ. И пак тогава, във Виена открива и една типична, само за това място изобразителна школа – тази на Австрийския ,,Фантастише Реализмус,,. Това е местен сюреализъм с повече поетичност, правещ съвременен мост към Сецесиона на Климт и Егон Шиле. Никзиг в този младежки свой период е повлиян от тази школа и това маркира творчеството му занапред, където въображението, вътрешните странствания и иронични  композиционни преплитания доминират. В работата си за Ринга това получава ново, свежо развихряне.

          ,,Вагнер в стил Манга,,- това е заглавието на рецензията за Софийския Пръстен в италианско оперно списание. Никзиг е доволен от тази находка на италианския критик. От много отдавна намира в японските гравюри вдъхновение и особено обича тяхното съвременно продължение в актуалните  Манга комикси. Допада му перверзната техно-маниакалност на Такаши Мориками. Сам търси в последните си работи линеарна изчистеност и смесване на футуристични и класически символи. В цветовете стига до драконова изостреност. Това води до комерсиално отдръпване на неговата публика, но Никзиг така чувства съвремието – или вътрешните му  демони избиват по платната му безконтролно. Винаги си обещава,  да прави по-миролюбиви и по френски, хармонирани картини и в крайна сметка пак изпада в отегчение при тези опити. И наново излизат острите, германични контрасти и далечноазиатска Манга стил образност.

          ,,Вагнер за Младите,, е често срещан отзив. Вероятно идва също от идеята за комикси, герои от електронни игри и Манга стил персонажи. Хубавото е че никой не отрича, че това съвременно модернизиране прилича  на философията и музиката на Вагнер. Никзиг го усеща интуитивно и дава пълен простор на стилистичното окомплектоване в тази посока.

          И нещо много важно, което играе стиковаща роля между музиката и изображенията. Идеята за развитието, преливането и варияциите на музикални и повествователни теми. При Вагнер тава е основополагащо, гръбнакът на изкуството му. Винаги има основна, водеща драматична и музикална структура, около която се развиват безкрайни, понякога дълги, протяжни вариации, после завръщания и наново впускания  напред. Но всичко е в непоклатимо единство, стройност, немска прицизност, големи, могъщи теми и тяхното далечно, изтънчено в детайл пригласяне и заглъхване в загадъчна, мистична тишина. За Никзиг тази музикално-звукова и драматургична  основа е идеална. Защотото и той изгражда визиите си на същия принцип. Има едри, могъщи архитектурни форми – като 7 метровите конуси и 12 метровият в радиус ринг, с които се строи  абстрактният метафоричен скелет на почти всякя сцена. Вариациите на тяхното композиране са безкрайни и с тях и символното им послание. Например конусите в ,,Рейнкко злато,, са обърнати с остриетата нагоре, като кулите на замъка на Вотан, Валхала. Във ,,Валкюра,, те са обърнати с остриетата надолу и са гората, от която се появявя Зигмунд. Тези елементи се пренасат в костюмите – конусите на Валхала излизат във всички вариации на костюмите в които се преобразява Вотан в дългите еволюции на характера му. А Никзиг, за него попада и на случайна находка -намира в тоалетната на операта паднало гумено уплътнение за тръба и – ,,Бинго!,,- изпръсква го с телесен цвят и го слага на окото на певеца, удобно прилепнало, създаващо улюзиятя за дупка- Защото Вотан е с изтръгнато едно око. (Дал го е, за да получи в замяна познанието) Находката е, че публиката вижда зловещатат дупка на лицето, но певеца спокойно вижда  през нея, без неудобството да е ослепен….

          ,,Става много хубаво,,- му подхвърля пристигналият от Баден-Баден диригент Балфрид, в първата репетиция с оркестър на ,,Рейнско злато,,. Двамата бързо стават приятели и започват да ходят на театър за разнообразие, вечер след репетиции. С тях идва и съпругата на Никзиг, Ларихилде. Балфрид има солидна възходяща кариера на диригент в Германия и е канен  в много други престижни продукции в Европа. Това не пречи на Хагеноф да му прикачи, като дублираща сянка местния диригент Велизингхуд, с което да вкара с любимия си приьом, интригантско напрежение между двамата. Изумен, Никзиг вижда фрапантната ситуация на репетиция, в която Балфрид води оркестъра от диригентския пулт и на метър зад гърба му Велизиндхуд, също маха с ръце от първия ред в публиката. Никзиг си представя потреса на музикантите и нормално е Балфрид да разгони своя суфльор.  А Хагеноф наблюдава отстрани с усмивка създаденото от него самия, поредно съперничество между двама, чиито класа е несъизмерима.

          Още в началото, Хагеноф създава и за Никзиг конфликт между двама. След като му е поръчал да прави костюмите, най-неочаквано един ден му съобщава , че трябва да отидат до Русе, където ще се срещнат с директора на операта в Букурещ. Имал идея на него да му поръча костюмите, с което да си уредят представления на проекта и в Румъния. Това е една от първите горещи вълни на гняв, която избухва в гърдите на Никзиг, но той не протестира, пътува да види Румънския директор, който още със здрависването иска някъде да му бъде подпечатано командировъчното. Само това е достатъчно за Никзиг да разбере, докаде е отишло скъсването със старите номенклатурни манталитети в съсадната държава. След срещата Никзиг получава уверение от Хагеноф, че трябва спокойно да си довърши проектите в Париж. Но няколко месеца по-късно, когато костюмите вече се шият в шивалните, той е поканен в кабинета на Хагеноф и на бюрото вижда  пристигналите  скици на румънеца, който  чака  да му бъде подписан договорът. ,, Пиши му мейл, кажи му, че вече ти си ги направил,, – го набутва в интригата Хагеноф. На Никзиг му се повдига, но това е още началото….подобни директорски изпълнения на Хагеноф ще му предстои да понася множество с времето напред .

    ,,Вагнер-това е преди всичко режисура и сценография- всичко останало, певци, пеене, диригент и оркестър са заменими, те са постоянна даденост,,- с тези думи Хагеноф обявява важността на  задачата на двамата в първата им среща. Това, че Никзиг добре се справя със своята част от работата, той подразбира, когато Хагеноф започва по-късно на всеуслушание да тръби тъкмо обратното, че при Вагнер най-важни са певците. Никзиг бързо свиква с липсата на оценка или благодарност от Хагеноф. Той сам вижда резултата от работата си и се радва на неспирни директни споделения на възхищение отвсякъде. Непрекъсното ги получава и в операта, като в тези случаи, хората работещи там, се оглеждат, да не би Хагеноф да е наоколо и ги чуе.

           В моменти на безнадежност, след конфликти между двамата, Никзиг на всеслушание възклицава, че ще зареже всичко и ще се маха . ,,Стой, не си тръгвай, остани да отмъстиш за нас,,- получава  в тези случаи прошепвания в коридорите. Никзиг през целия период, не виджда и най-малка следа  на профсъюзна или друга колективна съпротива на това място. Липсата на противопоставяния и протести са характерни за родната му територия. Тук всеки се оправя индивидуално и се провежда практиката едно да се мисли, друго да се говори, и трето да се върши.

          След първите премиери,  колеги на Хагеноф от оперната гилдия заявявят, че успехът на Софийския Пръстен се дължи, четири пети на работата на Нигзиг, на неговата  сценография и костюми. Това му е приятно да го чуе, но си и дава сметка, каква болка изпитва Хагеноф при подобни оценки, и че трябва да очаква възмездие за успеха си. И се опитва  да влезе в тежката дилема на директора-режисьор. От една страна Хагеноф иска  да има успех, но му е трудно да го подели с друг. Може да не разбира новата персонална естетика на Никзиг, но вижда, че критиката и публиката я харесват, нещо повече, за никоя друга постановка, Софийската опера не е получавала толкова високи международни оценки. И вместо да преглътне съавторството, той, Хагеноф, постепенно затъва в  първосигнален егоцинтризъм, като започва да слага по афишите и програмите  безбройни свои портрети във всякакъв ръст и пози и обширни текстови  прокламации, измислейки празнословни обяснения, че той е измислил всичко. И никъде, нито дума, запетайка или бегъл намек, за приноса на Никзиг. Стига до абсурда на карикатурноста си, като на въпроса на журналистка, че в проекта има и сценограф – той отговарая- ,,Аз го намерих, отидох в ателието му, и аз му казах, какво да направи…….,,

          Това кара на моменти Никзиг да изпитва съжаление към Хагеноф.

Горкия той, с цялото му тежко нарцистично растройство, да поглъща  горчиви очевидности и да се мята, като риба на сухо, да брани величието си, окарикатурявайки се в смехотворни самохвалства. Но е невъзможно да му се помогне, никой не може да му помогне. Хагеноф се е обградил от малка група клакьори, които със страхопочитание му мълвят от сутрин до вечер ,,Маестро, Маестро,, като го свръхпревъзнасят и още повече натикват в дупка, празна за реална самооценка. Пред тази група, той обича гръмко да се самоизповядва и кае, че всичко го прави за без пари, че е обект на зла завист, че мястото  ну не  е в тази мъничка и жалка държава, или изпада в дълги морални проповеди за собствената си честност или протяжни разкази, как е бил винаги за всичко прав и успял, за което постоянно получава още и още възклицания -,, Да Маестро, прав сте Маестро!,,. Основен запевчик в тези детирамби е неговата заместник-директорка Петрофрика, която от време на време получава за награда да постави и тя сама по някоя опера, като изключение в програмата,  запълнена от заглавия, режисирани главно от него. Никзиг е принуден да понася и съжителства в тази среда с единсвената мотивация  да изведе докрай Пръстена.

          По време на общата им работа, Хагеноф придобива множество награди и удостоявания, като обикновено реагира, че нищо не е знаел за тях предварително. Накрая дори бива удостоен и с титлата Академик. За Никзиг, това вместо да предизвика респект, напротив,  има обратен ефект, като още повече подсилва мнението му за креативната безпомощност и жалкост на персонажа. Но такива случаи, той вижда навсякъде, във всякакви издигания в незрялата демокрация на държавата и от дистанцията на изтегленето си в Париж, тези Балкански декорации му се виждат по-скоро компрометиращи.  Според него един автор, е силен единствено с творчеството си, и няма нужда от титли, придобити от конюнктурата.

          Тъгата на тези титли се потвърждава, когато Никзиг отива на честване-конференция за Вагнер в Българската Академия на науките, на която  Хагеноф ще държи академична сказка. Там още от интериора го лъхва сумракът на провисналите овехтели тъмночервени завеси и праисторическото номенклатурно скърцане на полупосетеното мероприятие. Той стратегически сяда близо до входната врата и в момента преди нейното затваряне се измъква навън, на светло, на чист въздух. Достатъчно му е да мерне увисналия зад трибуната черномрачен портрет на Вагнер, който е окачен със скучна обреченост в тази, като че ли вечно лишена от въображение географска територия.

          Още в Париж в началото на работата им, Хагеноф  предлага на Никзиг  да направи и проект за плакат на първата опера ,,Рейнско злато,,. Това го интусиазира, защото от една страна ще допълни визията на операта и от друга е шанс да внесе промяна в графичния облик на рекламните материали, правени досега. Тях също Никзиг ги намира за тромави и лишени от модерност. Просто са застинали в безизходна скованост, като материали за политпросвета от предишния режим. Бързо подготвя два варианта и с пристигането си в София веднага отива при графичните дизайнери на Илианде, с които е правил плакати и каталози за свои изложби. Оформят готови за печат двата проекта и отиват на  уговорената среща с Хагеноф за финално решение. Илианде спира колата си пред операта, където идва и Никзиг и двамата онемяват, като виждат, че сградата е вече облепена с други, вече отпечатани плакати, които  естествено са в тъжната остаряла традиция и нямат нищо общо с духа на визията на спектакъла. За пореден път Никзиг е бесен от коварното измятане на Хагеноф.  Илианде, коята е почитателка на Никзиг, му предлага веднага за сметка на нейното издателство да отпечата  плакатите му, макар и те да не са за официално разпространение. Прави го в интерес  на изкуството, да даде живот на създадените проекти. По-късно тези плакати стават търсени като авторски, алтернативни на официалните и Нигзиг ги раздава с подпис. Вижда ги рамкирани при много свои колекционери.

          Но Никзиг се предава, няма сили да се пребори за официалните рекламни  материали за спектаклите. Единствено минава един негов  проект за плакат за ,,Валкюра,, а всички останали са поръчвани от Хагеноф и носят изцяло наговия естетически манталитет. Видът на тези рекламни материали е ясно доказатество за Никзиг, че всъщност Хагеноф няма съзнание за това какво правят, и че му липсва и най-елементарна идея за характера на стила и въобще културния облик на продукта. За Никзиг е непонятно, че може да има подобна слепота и вкусово невежество, нещо, което е различимо и за най-обикновения лаик. Още по-отчайващо е, че тези реклами Хагеноф ги публикува със заплащане в западни списания за опера. Особено фрапиращи са плакатите за ,,Зигфрид,, – един излъскан гол мъжки торс, достоен за афиш за гейклуб или фашистки символ за здраво мъжко тяло.

          ,,Трябва да отидем да видим труда си,, – бодро му заявявя Хагеноф, който е уредил гостуватне  със ,,Зигфрид,, в Минск. Никзиг е любопитен да пътува и да погледне, как би стояла и се приела неговата визия в Белорусия- място с особено откъсване от Европа, поради архаичната диктатура запазила се там след промените. Но с наближаване на датата на гастрола  Хагеноф започва странно да го отбягва, независимо, че в момента работят интезивно върху ,,Залезът на боговете,,. Накрая Никзиг поставя въпроса дали той, като автор е включен да пътува. Прави се екстрено съвещание и се установява, че не може – той има само френски паспорт и е трудно за кратко време да му се направи виза. Странна логика, при положение, че диригента има само немски паспорт. Истинската причина,  Никзиг я схваща по-късно, когато разбира, че в Минск се прави фестивал, на който са поканени продуценти и режисьори от цяла Европа и Хагеноф не би искал, те да виждат художника на показания там ,,Зигфрид,,. Пълна противоположност на декларациите му в първите им срещи, когато казваше ,, публиката ще дойде заради теб,,…

          Никзиг с удоволствие очаква първите костюмни репетиции преди всяка премиера. Гори в еволюцията от първата  графична скица, преминавайки през избирането на платовете и материите, решаването на конструкцията и кроенето заедно с шивачките, първите проби с певците, до финалното изпръскване със спрей и акрилно рисуване. Много от тях ги оставя леко незавършени и ги връща в шивалните след първото излизане на сцена. Дава си пространство за импровизации и финални акценти, обобщения или контрастни подсилвания. В костюмите прокарва своя вкус към ирония, екстравагантни смесвания в духа на актуалното в съвременното изкуство, модата и дизайна. Той самият в този момент е увлечен от рисуването със спрей и смело го прилага по всички повърхности – не само костюми, но и аксесоари и риквизит. Проблемът ще изникне по-късно, защото при репетициите и спектаклите става износване и само той може да ги подновява. Те са авторски импровизации на момента, нещо, което не е същото в други ръце.

          Пробите на костюмите са и повод за контакт с певците. Той ги мисли не само спрямо Вагнеровия герой, но и с оглед на конкретния му изпълнител. Често кани в ателиетата Ларихилде и я използва за модел за дамските костюми и сам облича мъжките, за да ги усети. Костюмите надхвърлят функцията на дрехи, те са в някаква степен артистични инсталации, всеки със своя картинност.

          Решаваща помощ за костюмите му оказва Светлинде. Никзиг е отстъпчив и е готов да се откаже от идеи, ако шивачките ги намират за неизпълними. Тогава се намесва настъпателно Светлинде и бързо им доказва, че няма нищо невъзможно. Тя сама изработва много от детайлите, които само художник с въображение може да пресъздаде. Нейната сговорчива упоритост и миролюбивост го запазва в моментите на гняв и вътрешни бунтове в трудното плуване по водовъртежите на Хагеновия Рейн. Ако не е тя, той едва ли би стигнал до края на Софийския Пръстен.

           Хагеноф по правило не се меси в идеите му за костюми.  За него е важно скиците да му бъдат показани, за да бъде зачетен като директор и да упражни формално обсъждане и одобрение. Понякога се появява изненадващо в шивалните, за да всее началническа паника и объркване. При първите костюмни репетиции наблюдава реакциите на другите присъстващи и чак тогава и той реагира. Често спира по коридорите случайно минаващи и търси тяхното спонтанно мнение. За Никзиг е ясно, че за Хагеноф, визията е преди всичко въпрос, как се приема от публиката. Но не пропуска възможност и той нещо да пипне. Никзиг разбира болната му нужда да е автор и го оставя да подгъне някой крачол или да  обърне посоката на шапка или яка, с което за него, вероятно това е достатъчно доказателство, че всъщност той е създателят.

          В една късна вечер, след дълга репетиция, Хагеноф нарежда всички участници от сцената да се качат в кабинета му. В неговото поведението  в тези дни има напрегнатост, идваща от провеждащия се конкурс за поста му  за директор на операта. Той е фаворит, обаче в пространсвото се носят  всякакви слухове и догадки. Но в този случай Никзиг, допуска че се събират за артистичен разбор и следва групата. С влизането се оглежда да седне на голямата заседателна маса в близост до приятна на външност певица и в случая това е наскоро включилата се в състава прима от Германия, Дерилде.  Но вместо анализ на сценичната работа, за обща изненада Хагеноф  започва да чете писмо от Камисията по досиетата, съобщаващо, че той не  е бил агент на Държавна сигурност. В този момент някакво дълбоко отегчение обхваща Никзиг и той започва да си рисува в големия черен скицник, който е винаги с него. Но не успява да си довърши рисунката, защото една ръка се протяга и скъсва листа. Никзиг, Дерилде и останалите са смаяни да видят, че това е ръката на Хагеноф, който го наказва за проявеното невнимание в час, в който всички трябва добре да чуят за липсата на каквито и да е било доказателсва за негова агентурност или тайни сътрудничества с власти от преди и сега.

          Към четвъртата поред опера, ,,Залезът на боговете,, след години работа Никзиг е уморен и обхванат от липсата на енергия да се бори за всеки детайл. В тази постановка допуска да се появят зад гърба му на сцената без всякаква връзка с действието и стила, поръчани зад гърба му от Хагеноф някакви странни фенери. Борянзинг ги е облепил със смъкнати от интернет ренесансови гравюри и Жорилих прожектира за фон, бъркотия от изотерични италиански рисунки, също компилирани от различни сайтове. А на сцената героите гледат нещо нагоре през домашни хоби-телескопи. Никзиг си прикрива очите, за да понесе тази естетическа нелепост. Чака, докато дойде моментът с убийството на Зигфрид и погребалния марш. Тук се появява хора на Васалите с техните израснали високо крила. Идеята на Хагеноф е да има  изнесен акцент над тези многобройни войни и Никзиг проектира полупрозрачни батманови разпервания, окачени на всеки певец по на три телескопични рибарски пръти – става леко и просто. В резултат Хагеноф ги държи много по-дълго на сцената от необходимото за ролята им, разиграва ги в различни построявания и изтисква докрай изобразителния им потенциал. Това прави и във всички опери от Пръстена. Не остава и последния елемент от декора, риквизита или костюмите, да не са  използвани до крайност визуалните им възможности. Никзиг не може да не е доволен от режисьорската изобретателност на Хагеноф да показва в максимум и да предава сценична стойност на всичко, с което разполага. Така на практика, тече постоянно въртене на изложби от произвединия на Никзиг, и въпреки всички техни противоборства, с това Хагеноф се проявява, като негов най-активен арт изложител. Прави го в интерес на успеха на спектакъла, който счита за единствено свой и затова изпада в противоречие, като често възкликва- ,,Няма да му показваме и правим ние, само неговите изложби тук!,,   Най-много го дразнят конусите, защото са най-персонално, абстрактно изчистени символи.

          В началото на работата им, Никзиг е канен в кабинета на Хагеноф и той му върти на екран DVD записи на негови предишни  постановки. Това, което ги обединява като стил, е безстилието. Събирани от тук и там  прекроявания, в които текът в балкански маниер вулгарни изхвърляния. Никзиг обича еклектиката и интелигентното иронично смесване, смята го за новостта в артистичното съвременно мислене. Но в постановките на Хагеноф това именно липсва – идеите са буквални заемки, най-често течащи в претрупаност и патетична едноплановост. Липсва свежест и лекота, всичко има дъх на престояло, виждано и по православному тромаво. Гледайки от проява на възпитание, понякога Никзиг го пита за авторите на декорите. ,,Аз,, е отговорът, който винаги получава. В последствие, в афиша той  вижда някакво друго име, но трудно може да се допустне, че работата на този автор е останала чиста от внасяни на крадени от другаде от Хагеноф елементи. И с което, вероятно се довежда накрая първоначалният автор и да не би желал, да си слага и отстоява името в крайния резултат. Такъв е случая с гръцката професорка, сценограф на ,,Дон Кихот,, която си е тръгнала, без да дочака премиерата, ужасена от вулгарната бъркотия на сцената, докарана отгоре върху декора й от Хагеноф.

          ,,Вие ли пръскате за хлебарки?,, – с този въпрос се обръща към Никзиг една служителка, срещайки го в коридора на операта. В този момент, той е в бял гащиризон, защото действително цял ден пръска с разноцветни спрейове костюми и елементи от декора. И в последния момент разбира, че има пресконференция за поредната премиера. Влиза в залата с журналистите, където тече ритуално, на приповдигното академично ниво  представяне на спектакъла, което не съответства на неговия крайно-работен външен вид. Но Никзиг се възползва от създадения контраст и започва представянето на работата си като хлебаркообразна дейност, която трябва да се свърши от начало докрай с прецизна всеотдайност и страст, опипвайки и обхождаики и най-скрития детайл на спектакъла.  И че, като хлебарка е донесъл в операта всичко от натрупаното в годините, дълго свое сюреалистично творчесто, за да бъде преработено за употреба сега тук, за Пръстена на Вагнер. Тази словесна импровизация впечетлява журналистите и Никзиг има много какво да представя, защото концепцията излиза от неговото  мислене и стил  и затова ясно и точно може да обясни логиката и смисъла на всеки елемент, от най-едрия до най-дребения детайл. Това контрастира с дългите празнословни клишета, с които Хагеноф се бори да се доказва.  Усещайки своето безсилие, той постепенно започва да елиминира Никзиг, като не му дава думата на пресконференциите и чрез пи-ар службата на операта не допуска  журналистите до него. При един от скандалите им дори открито му заявява ,че няма право да си дава визитната картичка. По-късно Никзиг разбира дори, че Хагеноф директно е отклонил от негово име, интереса на френски режисьор и диригент за евентуална съвместна работа, отпращайки ги с думите, че художникът е зает с Вагнер и няма време да се занимева с тях.

          По време на всяка премиера има специален бюфет в отделна малка зала за ВИП гости и журналисти. Тъй като оперите са дълги и имат обикновено по два антракта, тук Никзиг има време да се запознае с някои от  подбраните зрители. В тези случаи те са доволни да получат пряк контакт с него, тъй като са силно заинтересувани от това, което са видели, но никой не им представа автора. Така се запознава с Клаусинг, който идва от Виена и е видял почти всички представления на Пръстена по света. Той е силно заинтригуван от работата на Никзиг и посещава със съпругата си ателието му в София, за да види макетите, рисунките и работните  тетрадки. Клаусинг е единственият оперен специалист с който Никзиг продължава контакта си и след Пръстена в София. А от другите разбира, че пиар кампанията е добре режесирана също от Хагеноф, който чрез бюджета на операта осигурява пълно покриване на разходите на канените критици, плюс туристически вояжи и извън София, с което те се чувстват ангажирани да отговорят с позитивни лични хвалби към него в текстовете си.

          В един момент от правенето на Вагнер, в операта започва да се носи слух за евентуално поставяне на ,,Аида,, на Верди, и че Хагеноф е в безизходица към идея за декор, което бързо се потвъждава и от самия него, подхвърляйки на Никзиг, дали не може да измисли нещо по въпроса. Египет и Близкият изток са в персоналната история на Никзиг, а и това са любимите му зали в Лувъра. Сяда и почти веднага ражда три огромни разтварящи се на сцената лотуса, които могат да бъдат възприемани и като пирамиди или фантастични подвижни ракетни площадки, функциониращи пак на принципа на хидравличните инсталации.  Хагеноф веднага прегръща идеята, почва да се мисли това да се постави в голяма универсална зала, която е току що построена в София. Но виси въпросът с костюмите, като над задачата до момента се мъчи млада художничка. Никзиг е поканен, без тя да е предупредена, на две обсъждания и вижда блокажа в проектите и. Не издържа, и за един уикенд за свое удоволствие напълва три големи рисувални тетрадки с около 60 идеи за костюми, без да обръща много внимание на действащите герои на операта. Хагеноф, като ги вижда  е напълно убеден, че са те, които трябват и го моли да му даде тетрадките за да почне да мисли конкретно за режисурата. И тук пак е ясно, че всичко започва от идеите за декор и костюми, създадени от Никзиг и имайки ги, от тях нататък Хагеноф ще мисли как да ги режисира. Но и в този   случай, както става с румънския директор, младата художничка продължава да се надява и да работи нещо, което вече е решено да бъде  направено от друг. Никзиг отново е поканен да гледат с Хагеноф рисунките й, като получава сритване от него под масата да не се издаде, че има вече взето решение, тя да не прави костюмите. Тези методи вътрешно дълбоко отвръщават Никзиг и такова  коварство може и да е присъщо на сценичните изкуства, но за него то няма  оправдание и си остава чиста проба обикновена, низка подлост. Но за Хагеноф всичко това е и ненаситно, хищно изстискване от всякъде и от всеки на идеи, с които да може  да си пълни празния на въображение резервоар.

          ,,Шагал уби Моцарт!,, -Хагеноф често цитира пред Никзиг историята с това заглавие в парижките вестници след премиера, където критиката атакувала художника, че костюмите и декорите му били толкова ярко персонални, че засенчили произведението на великия композитор. Това го прави за да му подсказва, че трябва да е отстъпчив и да не налага постоянно идеите си, за да не вземе той, да убие Вагнер.  За Никзиг е ясно, че трябвя да внимава по-скоро да не убие Хагеноф, а не Вагнер в случая. Но по-късно чува тази история с Шагал да я разказва и работещият в операта сценограф Борцинк, и става ясно откъде Хагеноф си приписва на себе си тази историческа еродираност.

          Работата върху ,,Аида,, приключва изведнъж в момента, когато става ясно, че докато Никзиг е бил в творческа еуфория, Хагеноф е уредил да се направи в София ремейк на друга поставяна вече италианска продукция на същата опера. И това се случва успоредно в момента, в който наивният Никзиг, по молба на Хагеноф започва да използва познанствата си с банкери, за да се търси финансиране на проекта. Тези познанства идват покрай неговите картини, които банкерите са придобили, и един от директорите рязко отклонява  молбата, като не иска и да чуе за нещо свързаво с името на Хагеноф. Никзиг пак е в поставен в конфузна ситуация от Хагеноф, който без да го предупреди, го е оставил да ходи за подкрепа там, където репутацията му е вече била фатално катастрофирала.

          В един от Парижките си престои, Никзиг и Ларихилде правят пътуване до Баден-Баден, където гостуват на Балфрид. Там той е на особенна почит и има постоянен пост на диригент на градския симфоничнин оркестър. Използват повода, че Ларихилде има изложба в Люксембург, а в Баден-Баден се открива изложба на нашумелия немски художник Нео Раух. Семейното им приятелството с Балфрид се е задълбочило в София, където той дирижира вече и третата опера от Пръстена, ,,Зигфрид,,. Той се е сработил отлично с оркестъра и певците и отзивите са повече от добри за работата му. Вероятно това кара Хагеноф да го смени за последната, четвърта опера ,,Залезът на Боговете,, с което ще му попречи да има в историята на кариерата си пълния комплект на дирижиране на целия Пръстен. За Никзиг стои същата проблематика с оглед на нарастналата умора и тягостност в отношенията, т.е. дали ще бъде ангажиран и за финалната, четвърта опера. Според Балфрид, Хагеноф би могъл да се лиши от всеки друг в проекта, но не и от него. И действително отново се започва познатата тежка работа, в която за Никзиг няма вече тайни и най-вече почти никакви коварни изненади, които Хагеноф би могъл да му поднесе. И с това се е настанила апатията, най-неприятното настроение, което може и да повлече надолу и качеството на крайния резултат. Но в момента, когато Никзиг се изправя пред новите теми за решаване в ,,Залезът на Боговете,, той е отново свеж и щастливо се нахвърля да направи различни, невиждани произведения за сцената. Самата работа го събужда и с това забравя за тягостните външни обстоятелства. Този творчески адреналин винаги се е прераждал в него и го е спасявал от мътните блокажи на ежедневието и чуждите, идващи от вън потиснатости. Дори в  момента на писането на тези редове усеща, че словестната креативност го уравновесява и хармонизира, за да намери свой изход от тягостната ситуация, създала се след завършването на Пръстенът.

          ,,Обикновено, като отивам на нова оперна постановка, знам какво да очаквам, нищо не ме изненадва. Но ето тук, в Софийския Пръстен, съм свидетел на нещо друго, различно, което никъде не съм виждал да е правено досега.,, – Това е част от отзив на оперен критик от Русия. Никзиг вече се е наслушал на подобни мнения и е в пълното спокойствие, че си е изпълнил задачата да остави различна следа. Но това никога не го е интерисувало като самоцел. Той просто е следвал линията на  вътрешения си инстинкт, без никакъв стремеж за оригиналност и различност, заради самите тях. Всичко изниква, като най-спонтанно хрумване и наслагване на идеи, водени от предварително заложена култура за единство и честност. Вярно е, че благодарение на Интеренет направи бърз оглед на чужди постановки, изгледа внимателно на ДВД, Цикъла на Патрис Шаро и Пиер Болез, а приятелите в Париж му подариха специално 4томно издание, посветено на историята на поставянето на Пръстена по света. Това са  задълбочени анализи, каквито само артпеданти, като французите могат да направят. Но цялата тази информация за него буквално изчезва, когато застава пред белия лист да скицира идеи и визии за сцената и костюмите. Всичко протича, както с картините и другите му произведения. Обикновнно първата скица и хрумване са най-свежи и интересни. Но той е любител на количеството и удоволствието от вариациите и на насладата да се разхожда  около вече сигурно намерено решение, натрупвайки нови разновидности.

          ,,Обикновено  художниците се вдъхновяват от външния свят или от работите  на своите колеги, а той се инспирира от себе си, от нещо вътрешно, много лично, персонално . ,, – е реплика на Парижки критик за Никзиг и негова изложба. Тази констатация говори и за драмата на херметичност и непропроницаемост, в която често Никзиг се намира и остава сам в невъзможността да бъде класиран и асоцииран с други. Драма, водеща и до трудности в маркетинга на работите му.

          При поклоните, след края на всяка премиера, обикновино Никзиг и Хагеноф излизат един до друг последни. За първата опера ,,Рейнско злато,, Никзиг е скрил дубъл на Пръстена и го връчва изненадващо, на шега на Хагеноф пред публиката, като ирония, че владее света.  Но той му го връща веднага пред всички, не иска да го задържи, защото Пръстена е прокълнат. Никзиг го прибира обратно в джоба си, без да усеща никакво значение в пластмасовота халка за окачване на пердета, която беше префасонирал със златен спрей във вълшебен пръстен за сцената.

          След приключването и на четвъртата опера ,,Залезът на Боговете,, Хагеноф започва да иска от Никзиг да му подпише, че се отказва от всички свои авторски права. Прави го понякога настоятелно, понякога на шега и не предлага нищо в замяна. Просто очаква Никзиг в добряшка отстъпчивост да махне с ръка, както е правил и при други настоявания и да му угоди, за да има мир. Но Никзиг в случая, или се разсейва, или отказва директно. С това атмосферата между двамата се напряга още повече, защото Хагеноф го подпитва, кога ще заминава за Париж, за да не го изпусне за фаталния  подпис. Никзиг усеща, че след като е свършил своята работа, предстои, тя да му бъде открадната юридически, по документи. Защото сега на края, Хагеноф е станал още по-тотален в разгласяването, че всичко е само негова концепция, че всичко е измислил и създал сам и единствено той. Името на Никзиг се появява тук-таме по инерция в материриалите с неясното определение ,,художник,,. На финалната пресконференция, Хагеноф настанява журналистите в публиката, а музикантите и певцита на сцената и държи дълга, патетична реч, като не дава думата на Никзиг, а го представя че след като е създал своята си концепция е трябвало да намери художник, който да му я изпълни. Във всичко личи, че Хагеноф е паникьосан и в страха си става все по-жалък в самопревъзнасянията си. В тези театрализирани сеанси пред  медиите, важна роля, той дава на Тримбардунген, един симпатичен възрастен немски Вагнеров ерудит, който е щастлив да му бъде оказвано специално показно внимание. Той е постоянно на линия, добре обгрижван със съпругата си и според певците е важен за тяхното подготвяне за специфичното за Вагнер музициране. Но за Хагеноф е и важен, да отклонява медийното внимание и да дава чуждоземен престиж.

          В периода преди завършването на проекта, Зидарлинг, който е изявен изкуствовед и критик, организира кураторска изложба на Никзиг под надслов ,,Целувката на Дракона,, В нея той представя освен макети, рисунки и работни тетратки от Пръстена, също и голямоформатни картини. С това се получава комплектно показване на твочеството на Никзиг в периода на годините на работа в операта. Хагеноф вижда обширното  количество от рисунки и сторибордни варианти в терадките на Никзиг – там има черно на бяло всички базови решения на концепцията на оперите – с тези тетрадки Никзиг е правил обеснения за развитието и визиите на всички сцени. Тетрадките са били постоянно пред тях, по време на работните им уединения и в тях са илюстрирани идеите, в които Никзиг е убеждавал Хагеноф да се реализират. По-късно Никзиг е смаян да види в програмата, която се продава поръчани на фотошоп компютърни симулации на тези рисунки – направено е всичко, само и само да няма нищо видимо от ръката на Никзиг.

          Зидарлинг освен изложбата издава и текст с един богат колаж от репродукции на картини на Никзиг и фотоси от оперите, в който се вижда единството и преминаването на едното в другото. Това го илюстрира с примери, когато художници се изявяват като сценографи – Малевич, Пикасо, Кокто, Шагал, като в резултат, те оставят силно различно от традициите персонално присъствие. Без да се сравнява с тях, и при Никзиг се е получило нещо подобно.

          Хагеноф е поставял в кариерата си неизброимо количество оперни заглавия. Никзиг има Пръстенът и вероятно ще си остане само с него. В нито една от предишните опери на Хагеноф, няма и най-малка следа или предпоставка за това, което се вижда в Пръстенът. Най-удивителното за Никзиг, е, че и по-нататък, след Пръстена, Хагеноф продължава да прави своите опери по неговия предишен маниер, без най-малка промяна или израстване. За пореден път Никзиг си задава въпроса, разбирал ли е Хагеноф, това, което правят  и по каква логика си позволява да си преписва пълното авторство на нещо, което няма нищо общо с предишните му работи, нито с последвалите.

          По време на предпоследното представление на целия Цикъл, в режисьорската ложа, между Хагеноф и Никзиг се разразява по-остър сканадал от обикновено. През всичките години това е мястото, откъдето те, само двамата, следят спектаклите. И сега е така, но атмосферата е тягостна от износването на ентусиазма и постоянния натиск на Хагеноф върху Никзиг, да му отстъпи всичките си авторски  права. В  размяната на реплики, Хагеноф цитира и някакви претенции на Жорелих, от мултимедиите. Никзиг веднага му казва, че това е поредно интригантство в познатия му стил да ги скара двамата. Хагеноф изгонва Никзиг от ложата, но той отказва да се подчини, като му заявява, че операта не е лично негова и ще стои тук до края на спектакъла, а в яда си допълва, че след това повече няма да го види. Никзиг в този момент и не подозира, че нещата по-късно действително ще се развият така.

          Оказва се, че в безсилието си, Хагеноф да получи от Никзиг авторските права е измислил отмъщение. Защото при поклоните в този предпоследен спектакъл се нарушава 4годишният ред.  В момента, в който Никзиг очаква накрая те двамата, като основни автори след диригента, да излезнат по традиция  пред публиката, той се оказва сам на сцената и ръката му я вдига не Хагеноф, а Жорелих, като Хагеноф стои отстрани и с доволство, казва на двамата художници да се сдобрят. Никзиг е абсолютно смаян и объркан, защото никога не се е скарвал с Жорелих, а и никога не го е виждал да се покланя на сцената, а и още по-малко, го е възприемал като автор-художник.  И понеже винаги го е смятал за близък, го пита веднага, какви ги приказва тоя Маестро? Жорелих му отговаря, да не се поддава на провокации.

          Никзиг се измъква от групата на поклоните, при най-силните овации, излиза от сградата и форсирано напуска с колата си паркинга на операта с финална вътрешна непоносимост към това място. От дома си с емоцианална  превъзбуденост влиза в бърза обмяна на мейлове с Жорелих и Петрофрика, помощник-режисьорката и заместничка на Хагеноф. И от тях разбира, че действително Жорелих има претенции и той да е автор-художник, защото направил мултимедийните прожекции. Никзик е същисан, защото тази претенции се предевяват чак сега, след четиригодишна гладка съвмесна работа, в която Жорелих е следвал послушно идеите му за мултимедиите върху декора. Но сега се оказва, че след приключване на всичко, той е ходил зад гърба му да се жалва на Хагеноф, който веднага е схванал великолепната възможност да произведе интрига в най-класически практикувания от него стил, за противиопоставяне на двамата. Закъснялото просене на Жорелих, да получи и той място в афиша му идва идеално в момента, когато Никзиг му отказва да даде правата си на основен автор на продукцията.

          Въпреки очевидната плитка прозрачност и придвидимост на тази интрига, Никзиг изпада в свръхнегативна възбуда и написва няколко остри мейла на Жорелих и Петрофрика, съзнавайки, че тя веднага ще ги препрати на Хагеноф. От вълнение, той започва на български да използва изрази характерни за френския език, като казва, че в този лайнарник, операта, той явно е изсрал доста голямо лайно, щом толкова много хора искат да се възползват, та и те да се намажат с него. Той има в предвид основно Хагеноф, но сега изведнъж наочаквано се появява и Жорелих, а утре може и  кой знае още.  Във френския Merde (лайно) и Merdier (лайнарник, бъркотия, батак…..) са като ежедневни изрази, но на български не вървят, още повече в опера. И затова той получава укор, че обижда. Накрая наистина му писва и всичко завършва пак по български, като той им казва да си гладат работата, да си живеят и творят както си щат и че те, него повече няма да го видят. И  на другия ден си изключва телефона и не отива на последното представление от Цикъла ,, Залезът на Боговете,,.

          По-късно, на хладна глава Никзиг се пита дали не греши  с негодуванието си към мултимедийните претенции. Хагеноф и Никзиг често спореха за тези прожекции върху декора, защото първият иска илюстративни реалистични картини, а другият абстрактни съвременни форми. Обикновенно Жорелих се авява заедно с осветителя Андрейлинг в последните дни преди премиерата и всичко се решава сявместно с опитни прожекции по време на вече сглобения спектакъл.  Визиите, Жорелих ги компилира от интернет и ги предлага, като спазва въведения от Никзиг футуристичен, абстрактен стил. В крайна сметка пак се получават картини, идентични с живописта на Никзиг и това го забелязват всички, запознати с творчеството му. Безспорно Жорелих има компютърните умения, каквито Никзиг няма, но той няма уменията и на шивачките за костюмите, и на инженерите и железарите за изпълнението на декора. На тази логика и те трябва да са зачетени, като автори и упоменати всички поименно в афиша.

            Този конфликт на финала, на Никзиг му идва, като преливане на чашата и своеобразно освобождение. Неговата биологична поносимост е изчерпана. Работата е свършена, само тя има значение и Никзик се опитва всичко друго да забрави. Отегля се с Ларихилде в Бялото училище до края на есента и след това цяла зима и пролет прекарва  в Париж. Не получава никакви  вести от операта, докато един ден не му звънят познати от София, за да му съобщят, че са гледали документален филм на БНТ, посветен на Българския Пръстен на Вагнер.  Възмутени му съобщават, че в тази продукция няма и дума за него и питат къде да протестират. Никзиг проследява в интернет филма и наистина, докато вървят създадените от него картини, няма и помен за  автор, нито надпис дори в края. Единсвен Хагеноф говори, че е сътворител всичко, като казва, за декорът, че бил ,,бутиков,, – вероятно в аналогия с парижки бутик, а не с неговия личен стил, тип ,, български битак,,… Виждайки това, в Никзиг отново нахлуват позабравените вълни на гняв. Той се свързва с авторката на филма, която казва, че е чакала за интервю, но в операта са и казали, че той обиден си е заминал за Париж и да не го търси повече. Действително това съвпада с деня, в който той не идва на последното представление, но не може да допусне, че Националната телевизия няма да го потърси и би могла да произведе филм с такова крещящо нарущение на авторските права. В тази връзка Никзиг изпраща от Париж по пощата официално писмо на протест до Директора на Телевизията и до Съвета за Електронни Медии, като добре знае, че зад тяхния пропуск стои Хагеноф. Прави го, за даде гласност, че няма да се оставя на произволите му.

          Но стъпвайки отново в София, още от летището вижда, че произволите на Хагеноф са станали още по-драстични, чрез пълното изтриване на името му от всичко, свързано с новото представаяне на Цикала на Вагнер.

          ,,Защо не излизате на поклоните, след като вие сте направили всичко това,,? – го питат възрасни дами, долетели специално от Лос Анжелис за оперите.

          ,,Защото имам проблеми с режисьора,, -им отговаря Никзиг.

          ,,Защо тогава, не говорите за това с директорът на операта?,,

          ,,Директорът и режисьорът са едно и също лице,, -отговаря Никзиг, оставяйки дамите в недоумение, че може да бъде допуснат да съществува такъв драстичен конфликт на интереси, и то в държавна опера. Но, тук в България, това не прави впечатление. Злоупотребата с власт е част от общата национална историческа характерестика. Прави се на всички нива, във всички области. Вместо да протестират или да се борят открито, тези които са ощетени и потиснати, роптаят в частен кръг и едновремено с това се уреждат индивидуално, слагайки се раболепно на властимащите на деня. Тази практика Никзиг е я позабравил, живеейки в Париж, и сега си я припомни нагледно тук, в Софийската опера.

          Той посещава инкогнито четирите представления на Пръстена и на първи балкон среща арткритичката Сонялинде от Лондон. Тя с английска експедитивност го представя на чужди журналисти и Вагнерианци, дошли спецално да видят софийските представления. Никзиг осъзнава, че мълвата за уникалната продукция е започнала да циркулира сред познавачите и с нея и интересът към личноста му. Постепенно около него във всеки антракт се образува все по-голяма група от желаещи да се запознаят и да вземат автограф. В един момент в дъното на фоайето зърва Хагеноф, как сам  наблюдава безпомощно тази ситуация. Никзиг осъзнава, че   скъсването с него е пречистващо и здравословно.  При поклоните никой не го кани на сцената, но и той не чувства своето място вече да е там. За него това би било нелепо. Някои от познатите чужденци, стоящи до Никзиг на балкона, искат демонстративно да скандират името му, и да го изкарат на сцената, но той им маха с ръка да не го правят и че предпочита да остане в тишина и незабележимост. След финалните аплаузи, изчаква изпразването на сградата от публиката и музикантите и тръгва да направи прощален обход на мъртвата от действие сцена. Тук познава всяки детайл, проход и скрита потайност. Върви напред в полумрака на дежурното осветление и се взира  във висящите, изтеглени в тавана конуси, гали с ръка гладките фантастични-коне ракети на Валкюрите, вдига от пода голямата, с лъскави черни бодли пелерина на Вотан. Там има изоставени разхвърлени и други костюми, пръснати са крилата на Васалите, застинала е летящата чиния на Норните и огромният ринг се е събрал отново в едно цяло. Никзиг изважда от джоба си Пръстена, който е бил винаги с него. Това е неговият Пръстен, а другият, дубликатът е в постоянна употреба на сцената, символизирайки безкрайните Вагнерови драми на борба за власт, любовна страст, на вярност и предателство. Никзиг докосва със своя Пръстен захвърленото от Хаген копие, с което той е пронизал в гръб Зигфрид. В този момент копието  се изправя от невидима  сила в празната опера и нанася повторен коварен удар, този път и в гърба на Никзиг. Той се усмихва и пронизан, напуска сцената.  За него е най-естесвено да бъде прободен от копието на Хаген, като с тази си съдба още повече засилва блясъка на ролята, която Вагнер му е предопределил, за своето първо представяне тук, на Балканите.